Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
— Близо сме вече според мен — каза сержантът.
Рисп го погледна. Беше един от мъжете на Хун Раал. Беше загубил повечето пръсти на краката си във войните срещу джелеките и сега носеше ботуши, запълнени с парчета дърво. Вървеше тромаво, но яздеше добре.
— Като стигнем, ще трябва да изчакаме утрото.
Той кимна и оправи каишката на шлема си.
— Тези хълмове не ми изглеждат пусти, както трябва да са, лейтенант. Само предчувствие е, но съм се научил да му се доверявам.
— Разбирам.
— Бих препоръчал двама съгледвачи напред и двама в ариергард.
— Добре.
Тръгнаха отново. Небето вече избледняваше и въздухът бе хапливо студен. Дъхът им излизаше на пара.
Пътеката залъкатуши надолу и Рисп предположи, че наближават пътя. Копитата на двата коня отпред клопаха и стържеха по разхлабени камъни. Двамата ездачи отпред се оглеждаха внимателно, макар все още да беше твърде тъмно, за да се види нещо. Тъй или иначе, всички вдигаха толкова шум, че според Рисп ги чуваха поне от хиляда разтега.
Скоро стигнаха пътя и продължиха по него. Мръсната воня на пушек лютеше във въздуха.
— На изток според мен — каза сержантът.
Стигнаха мястото на битката, където пътят правеше остър завой. Двете каруци бяха изгорели, сред овъглените останки и пепел все още тлееха въглени. Животните, които ги бяха теглили, ги нямаше. Телата на убитите бяха край пътя, две от тях почернели от близостта си до запалените каруци, с подути ръце и крака и целите в рани, косите им бяха изгорели и под сбръчканата кожа на теметата се показваха почернелите черепи.
Щом слезе до двата изгорели трупа, Рисп усети горещината от тлеещата жарава зад тях и насладата, която изпита от горещия й дъх, й се стори някак извратена. Силан беше пречка и доказателството за това бе навсякъде около тях. Грип като нищо можеше да е един от шпионите на Аномандър, но според Рисп вестта за отряд разпуснати войници от легиона по пътя на запад не беше съкрушителна — и Грип, както и господарят му, щяха да имат само въпроси и малко отговори. А и ако Аномандър вече не дебнеше настръхнал, щеше да е сляп и глупав, а не беше нито едното, нито другото.
Според нея истинската беда беше проливането на кръв тук. Особено ако Грип бе оцелял.
— Тук — каза сержантът и тя видя, че е застанал на десетина крачки встрани до почти отвесната скала.
Рисп отиде при него и той посочи една цепнатина в скалата.
— Скочил е там, обзалагам се.
— А не е паднал? Защо?
— Защото преди ръба има камъни и пръст, изсипали се от стръмнината. Ако паднеш, ще те спрат. Прескочил ги е.
Тя застана на ръба, наведе се и надникна надолу.
— Но не е могъл да прецени колко е дълбоко.
— Вярно — съгласи се сержантът. — Възможно е и да си е счупил врата. Или краката, зависи как е паднал.
— Не са могли да видят чак до долу — каза Рисп. — Но и не са слезли, за да проверят.
— Паника — каза сержантът. — Паниката е опасно нещо. А и са имали ранени и убити. И е трябвало да се махнат бързо, за да не ги видят.
— Много знаеш, сержант — изсумтя Рисп.
— Просто виждам как е станало. А и всички правим грешки.
— Аз нямаше да направя точно тази — заяви тя.
— Права сте. Нямаше да я направим.
„Не и след като ти си до мен, искаш да кажеш. Тепърва ще те уча на уважение, сержант.“
— Не искам да чакам и да се чудя, сержант — каза на глас. — Дайте фенери и въже. И да приключим с това.
— Да, лейтенант. Аз ли да сляза?
— Не. Аз ще сляза.
— Лейтенант…
— Аз, казах. Вържете фенера за въжето — ще видим дали можем да го спуснем до долу. Ударил ли се е в издатини при падането? Нещо, което да го е спряло? Трябва да огледаме.
— Да, лейтенант.
— И нареди да погребат тези нещастни пазачи. Поне това можем да направим за тях.
Когато Рибс най-после се появи отново и размаха срязаната си опашка, Рансепт изсумтя тихо.
— Усетил ги е.
— Кои? — попита Сукул.
— Ездачи, идват от север. Към пътя. И не са разбойници.
— И разбра всичко това от опашката?
— И от клепналото ляво ухо.
Нямаше как да разбере дали говори сериозно. А и все едно, вече й бе дошло до гуша от него и от цялото това приключение.
— Колко са?
Той като че ли я изгледа в тъмното, но не каза нищо.
След малко Сукул въздъхна.
— Можем ли вече да тръгнем? Студено ми е.
Щом станаха, Рибс отново изчезна.
Скоро излязоха на равна площадка. Ниски каменни къщи очертаваха полукръг, черните им входове приличаха на зейнали усти. Сукул почти очакваше да чуе скръбни стонове.
— Така ли живеят разбойниците? — попита тя.
— Не точно — отвърна Рансепт. — Тези къщи са тук поне пет хиляди години.
— Откъде знаеш?
— Стари са, милейди. Просто трябва да ми повярвате. Десетина коня са минали оттук. Надолу, където е Рибс. На около две хиляди крачки сме от пътя. Ще излязат малко под мястото на засадата, но скатът е ронлив и може да ни чуят. На пътя има завой, малко на изток оттук. Може да минем по друга пътека и да излезем срещу него.