Ковачница на мрак

Мисълта за легиона Хуст — който навярно скоро щеше да бъде подсилен от нов набор — я притесни. На всеки зов за мир отекваше кънтежът на желязо, изковавано в мечове. Никой не можеше да бъде заблуден, освен ако сам не го пожелаеше. Предстоеше гражданска война. Хун Раал смяташе тя да е кратка. Неизбежно кървава, вярно, но кратка.

Урусандер, придружен до Карканас от победоносния си легион, всеки враг на владението — унищожен и хвърлен за храна на бурените. Край на разделението и на всички частни войски. Величествена брачна церемония, която да свърже военната мощ и вярата — това бе истинският път, който ги чакаше. Ковачницата Хуст щеше да падне под властта на легиона на Урусандер и прокълнатият легион Хуст щеше да бъде премахнат и разформирован, а ужасяващите им оръжия щяха да бъдат стопени на шлака. Домашните мечове щяха да бъдат сведени до скромна фамилна охрана, със забрана за превъоръжаване. Пограничните мечове и Стражите на Външния предел щяха да се влеят в легиона под командването на Оссерк. Така щеше да бъде спечелен мирът.

Най-добрите решения бяха простите. Освен това тя бе харесала вида на Стражите на Външния предел и мислеше в един момент да поеме командването им. Първата й заповед щеше да е да изгорят Блещукаща съдба и да избият голите вълци и каквито там други ужасни зверове се въдеха в онези черни треви. След това можеха да се изправят срещу Витр и да отвърнат на предизвикателството му от позиция на силата. Ако от онова море предстоеше нашествие, тя щеше да е готова да го посрещне на самия му бряг.

Урусандер много ценеше заслугите. Не го интересуваше дали кръвта на офицерите му е низша, или знатна. Точно затова благородниците го мразеха толкова много. Калат Хустаин беше знатен и само това му даваше привилегията и властта да командва, а Рисп добре беше видяла резултата от това: Стражите не бяха нищо повече от разпасана сган, лишени от дисциплина и прекалено почтителни към обществения ранг. Тя щеше да промени всичко това.

Стига някой от тях да оцелееше след чистката.

Излязоха на поляна на равно, обкръжена от ниски каменни колиби. В центъра имаше старо огнище, а в единия край купчина животински кости и смет.

Рисп отиде до огнището. Не обичаше изоставени селища. Напомняха за провал. Хората обикновено не бяха склонни да се местят. Само необходимостта ги принуждаваше да сменят местоживелището си, било поради натиска от страна на по-силни съседи или от загубата на вода или достатъчно дивеч. За тези пастири, които от време на време несъмнено се отдаваха на разбойничество, причината бе повикът за богатство. Всеки рано или късно хващаше пътя на парите, с блеснали и зажаднели очи.