Ковачница на мрак

— Крепост Тула е получила тази земя с кралска грамота — каза Сукул. — Десятъкът е законен и необходим. Ограбването на хора по пътя не е. Да не намекваш, че лейди Хиш има спогодба с тези крадци?

Рибс чакаше на средната площадка, няколко стъпала надолу. Щом Рансепт и Сукул стигнаха до него, кучето изведнъж тръгна право през сипея вляво от стълбището.

— Ха! — подхвърли Сукул. — И да не е къртица, е някакво друго животинче.

— Няма да слизаме на пътя, милейди — каза Рансепт. — Има пътека отсам, минава над него. Тясна е, но не се плашете. Просто вървете след мен.

— Каква е спогодбата? — попита Сукул, щом се закатериха през канарите.

— Преди да започнат да копаят мините — каза Рансепт, пак се беше задъхал, — правеха сирене, козе. И хубава мека кожа също. Но по-важното, държаха под око движението. Има пътека, която някои пътници използват, за да избегнат крепост Тула.

— Да излъжат с десятъка? Това е мизерно.

— Понякога е това, да. Понякога са просто хора, които не искат да ги видят.

— Какви хора?

Рибс се шмугна между две стръмни скали.

— Вече сме на пътеката — каза Рансепт. — Времето за приказки свърши. Нощта разнася гласовете, а в хълмовете ги разнася още по-надалече. Ако ви потрябва вниманието ми, просто ме потупайте по рамото. Иначе мълчим и се движим безшумно.

— Това е глупаво — още виждам светлината на крепостта оттук.

— Ако ще спорим, милейди, можем да се върнем веднага. Погледнете Рибс обаче.

Кучето се беше върнало и бе клекнало пред тях.

— Какво да му гледам?

— Непознати сред хълмовете, милейди. Това ни казва Рибс.

За нея кучето не изглеждаше по-различно от всеки друг път. Нямаше как да се разбере накъде гледа с тези кривогледи очи. Но щом Рансепт тръгна напред, то се врътна и отново затича по пътеката. Тя смръщи вежди, но ги последва.

Колкото и едър да беше, кастеланът се движеше тихо и нито веднъж не погледна през рамо да види дали Сукул не изостава. Това я подразни и й се дощя да му изсъска, защото започваше да се уморява, а пътеката сякаш продължаваше безкрай. Ботушите й стискаха. Носът й протече и тя започна да го бърше с опакото на ръката си, а това цапаше хубавата кожа на ръкавицата. Още по-дразнещото беше, че в това приключение нямаше нищо храбро. Искало й се беше да има десетина добре снаряжени и навъсени строго конници зад гърба си, до един готови да дадат живота си при нейната дума. Искало й се беше да чува тропота на конски копита и дрънченето на желязо.

Но по-силно от това оставаше убеждението, че едно невинно малко момче лежи мъртво някъде пред тях, убито без никаква причина — освен мълчанието, което щеше да гарантира смъртта му. Беше получила достатъчно намеци от Хиш Тула, че кралството е в беда. Всичко това изглеждаше нелепо. Беше спечелен мир, но Сукул знаеше, че жаждата за бой все още не е утолена. Никога нямаше да свърши, а на света имаше хора, които не искаха нищо друго, тъй като беззаконието бе същността им.

Не й трябваше да гледа надалече, за да види такива хора — смяташе, че сестрите й са същите. Отдаваха се на всякакви изкушения и колкото по-необуздана бе средата, толкова по-низки бяха страстите им. Ако трябваше да е честна към себе си, в самата нея също имаше нещо от това. Но реалността — включително това изпитание в студената нощ — се оказваше много по-банална от онова, което предлагаше въображението в капризните мигове, щом скуката закрещеше в черепа.