Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Нищо не могат да ѝ забранят. По дяволите, ако пожелае, може да
стане кралица. А Джил... – Поколебах се за миг. – Ами, тя е част
от древна кралска фамилия. Всичко това е за добро, нали?
– Мисля, че зависи от Джил – рече Дмитрий. – И от послед-
ствията от всичко това.
В мен отново се надигна чувството на вина заради вероят-
ността да съм съсипала живота на Джил. Сведох поглед.
– Хей, всичко е наред – окуражи ме той, като повдигна бра-
дичката ми. Очите му бяха топли. Толкова много обич стру-
еше от тях. – Ти постъпи правилно. Никой друг не би дръ-
знал да стори нещо подобно, нещо, което изглежда напълно
невъзможно. На това е способна единствено Роуз Хатауей. Ти
рискува, за да откриеш Джил. Рискува живота си, като наруши
правилата на Ейб и си плати за това. Но си струваше.
– Надявам се и Ейдриън да мисли така – изрекох загриже-
но. – Защото според него напускането на нашата „безопасна
къща“ е най-глупавата постъпка, извършвана някога.
Ръката на Дмитрий увисна.
– Ти си му казала за това?
– Не и за Джил. Но се изпуснах неволно, че вече не сме в
Западна Вирджиния. Той ще го запази в тайна – додадох при-
пряно. – Никой друг не знае.
334
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Вярвам го – съгласи се Дмитрий, макар че доста от топли-
ната му отпреди малко се стопи. Как можа толкова бързо да
угасне? – Той... той изглежда ти е напълно предан.
– Такъв е. И аз безусловно му вярвам.
– И той те прави щастлива? – Интонацията на Дмитрий не
беше груба, но в нея се долавяше странна напрегнатост, при-
съща на полицейските разпити.
Замислих се за времето, което бях прекарала с Ейдриън: ше-
гите и закачките ни, купоните, игрите и целувките, разбира се.
– Да. Прави ме щастлива. С него ми е много забавно. Ис-
кам да кажа, че понякога е непоносим – добре де, по-скоро
доста често, – но пороците му не бива да те заблуждават. Той
не е лош човек.
– Зная, че не е – кимна Дмитрий. – Той е добър. Не всички го
разбират, но аз съм наясно. Случва се да се държи по-особено,
но иначе, в общи линии, остава верен на себе си. Видях го по
време на бягството. И след... – Думите заседнаха на върха на
езика му. – След Сибир той беше с теб, нали? Помагаше ти?
Кимнах, леко озадачена от всички тези въпроси. Оказа се,
че са били само загрявка преди големия въпрос:
– Обичаш ли го?
На този свят има само няколко души, които могат да си поз-
волят такива лични въпроси, без да рискуват да получат удар
в лицето вместо отговор. Дмитрий беше един от тях. Меж-
ду нас нямаше никакви прегради, но сложните ни отношения
превръщаха тази тема в нещо нереално. Как можех да обясня
дали обичам някого, и то на мъжа, когото съм обичала? И то
на мъжа, когото още обичаш, нашепна един глас в глава-
та ми. Може би. Вероятно. Отново трябваше да си напомня,
че бе естествено все още да изпитвам някакви чувства към
Дмитрий. Но те ще угаснат. Трябваше да угаснат, също както
бяха угаснали неговите към мен. Той беше миналото. Ейдриън
беше моето бъдеще.
– Да – промълвих, но се забавих повече, отколкото би след-
вало. – Аз... аз го обичам.
– Добре. Радвам се. – Но работата беше в това, че лицето
на Дмитрий не изразяваше особена радост, докато се взира-
ше безизразно през прозореца. Още повече се обърках. Защо
335
р и ш е л м и й д
беше разстроен? Напоследък думите му сякаш не отговаряха
на действията му.
Приближих се към него.
– Какво не е наред?
– Нищо. Исках само да се уверя, че си добре. Че си щаст-
лива. – Извърна се пак към мен и ме удостои с една пресилена
усмивка. Говореше истината, но не цялата истина. – Нещата
се промениха, това е всичко. След Донован... а след това и
със Соня... всичко е толкова странно. Мислех си, че всичко се
промени в нощта, когато Лиса ме спаси. Но не се оказа така.
Бях още далеч от излекуването, много по-далеч, отколкото
смятах. – Отново го налегнаха тъжни размисли, но се овла-
дя. – Всеки ден откривах по нещо ново. Някаква нова емоция,
която бях забравил. Откровение, което толкова ми липсваше.
Красота, която дотогава не можех да видя.
– Хей, нали в този списък не влиза и косата ми от случката
на алеята? – подразних го аз. – Тогава беше изпаднал в шок.
Усмивката му, доскоро принудена, се превърна в естествена.