Войната на вярата

— Аз никога не съм имал всичко… — Трайстин замълча за миг, после добави: — Е, може би наистина съм имал в сравнение с теб и с повечето хора.

— Точно това харесвам в теб, Трайстин. След първоначалната отбранителна реакция спираш и започваш да мислиш. И наистина умееш да слушаш. Трудно е човек да намери хора, които умеят да слушат. При това те е грижа за онова, което си чул. Знаеш ли защо разпитвах за сестра ти всички, които можех? Защото, когато ти разбра за нападението срещу Хеликония, там, на онази станция на Мейра, цялата вселена ми каза, заедно с израза на лицето ти, че обичаш сестра си. — Ултийна стана от стола и отиде в ъгъла, където беше леглото ѝ, след това се обърна и се върна при Трайстин. — Иска ми се да можех да ти съобщя добра новина. Или дори лоша новина, а след това да те утеша. — Тя сви рамене и за миг на лицето ѝ се появи тъжна усмивка. — Но вселената не я е грижа какво ни се ще на нас.

— Не, не я е грижа. — Трайстин не знаеше какво още да каже, нито пък разбираше какво точно иска Ултийна, но усещаше, че трябва да го знае.

— Трайстин… Иска ми се да се намирахме в друго време, на друго място. Но няма как. Ние сме на външната орбитална станция, ти трябва да хванеш совалката, а след няколко часа „Мишима“ излита за следващата мисия. Аз се тревожа за едни неща, ти за други. — Тя замълча, сивите ѝ очи отново срещнаха неговите и го разтърсиха. — Трудно е.

Нима я беше грижа за него? Нима безпогрешната майор Ултийна Фрейър намираше нещо в него?

— Зная — бавно изрече той и неловко се размърда на стола. След това се изправи и остави плика с документите на мястото си.

— Ти идваш от всички онези училища и места, от чиито възпитаници аз бях решила да бъда по-добра… — Ултийна замълча. — Но в това изречение сега няма никакъв смисъл. Сега то не е важно, нали?

Трайстин поклати глава.

— Трайстин… Никога не съм била момиче за любов преди битка. Никога не съм смятала, че трябва да се повеселим, защото утре може да умрем. — Тя преглътна. — Трудно е. Много е трудно.

Трайстин пристъпи напред и я прегърна. Нейните ръце обвиха тялото му.

Останаха прегърнати мълчаливо… много, много дълго.

Ултийна отстъпи назад — една мъничка стъпка, без да отлепя длани от него.

— Не зная какво ще стане. Не мога да обещая нищо. И няма да обещавам. Но не можех да те оставя да си отидеш, без… без по някакъв начин… да ти кажа, че… нещата не са такива, каквито изглеждаха. Не бих могла да направя това отново. — Тя преглътна. — Не мога да обещая нищо, но аз… разбираш ли?

Трайстин се засмя малко насила.

— Вероятно не всичко. Ти си изпитвала същото като мен.

— А какво изпитваше ти? — Ултийна изглеждаше изненадана.

— Когато лежах в леглото на онзи медицински център и чух, че си спряла атаката на всички онези танкове… Дори си предвидила, че възвращенците ще ни нападнат с танкове и… си измислила как да ги елиминираш… аз просто лежах и си мислех колко си умна ти и колко тъп съм аз, и че просто съм извадил чист късмет, за да оцелея. А когато ти ми каза за ендшпила на Бета, вероятно ми спаси живота с това. Поне аз изпитвах такова чувство…