Войната на вярата

— Съжалявам. Не биваше да задавам такъв въпрос.

— Няма нищо.

Офицерът от вътрешно-коалиционните войски замълча за миг.

— Бъдете внимателен, сър. Напоследък някои младежи са твърде необуздани. — Той се засмя. — Сигурен съм, че вие няма да имате неприятности.

— Добре ще бъде, ако наистина нямам — призна Трайстин.

— У дома ли се прибирате?

Трайстин кимна.

— Семейството ми живее на улица „Кедрова градина“.

— Вие да не би да сте от семейство Десол?

— Да, идвам си вкъщи за домашен отпуск.

— Е, всичко хубаво, майоре. — Офицерът от вътрешно-коалиционните войски кимна още веднъж, а Трайстин пое по полегатия хълм.

Никога не беше виждал офицер от вътрешно-коалиционните войски близо до дома си — особено офицер, въоръжен с шокова палка, макар че тя беше прибрана в кобура. Продължи да крачи напред, като от време на време прехвърляше куфарите от едната в другата ръка. След известно време те доста му натежаха. Дъждът се усили, топлите капки започнаха да се сипят като из ведро, пробивайки си път през листата на дърветата и през симетрично разположените клони на норфолкските борове.

Входната врата към къщата и градината беше заключена. Върху каменните колони бе инсталирана малка кутия с високоговорител. Под нея имаше копче. Трайстин го натисна.

— Ало… тук е Трайстин. — Той зачака.

След няколко минути долетя отговор:

— Да?

— Тук е Трайстин.

— Трайстин ли?

— Да, същият. Синът ти, не го ли познаваш? Вече е майор. Повишиха го. Онзи същият, който построи каменната стена около лехата с градинския чай.

— Съжалявам. Бях далеч от кабинета. — Разнесе се тихо бръмчене. — Провери дали вратата е затворена, след като влезеш.

— Добре. — Трайстин се намръщи, но когато влезе, наистина провери дали вратата е затворена както трябва. Никога досега през живота му вратата не беше заключвана.

Изглежда, че невените в ниско разположения участък от градината по-рано не бяха тук, част от камъните, които оформяха лехата, бяха заменени с нови. Стори му се, че и други лехи бяха засадени с нови цветя, ала заради поройния дъжд не можеше да бъде съвсем сигурен.

Елсин беше отворил входната врата. Трайстин бързо влезе в къщата, измокрен до кости.

— Колко е хубаво, че отново те виждам! — Елсин пристъпи напред, Трайстин го прегърна и изведнъж разбра, че баща му — който винаги беше силен и мускулест — сега бе станал слаб, почти крехък.

— Добре ли си? — изрече бързо, без да мисли той.

Елсин се усмихна едва-едва.

— Добре, колкото ми позволява времето напоследък.

— Забелязах. На път за дома доста хора ме гледаха кръвнишки. Дори се натъкнах на офицер от вътрешно-коалиционните войски в подножието на хълма.

— Обзалагам се, че е бил Юзаки. Добър човек.

— Да, държа се приятелски, но… — Трайстин се огледа. — Къде е мама?