Кралят на зимата

— Той е крал — каза Бедуйн търпеливо, — не очакваш да стои прав, докато ние седим, нали?

Забелязах, че кралят на Беноик все още носеше превръзка на дясната си ръка.

— Надявам се, че раната ще попречи на краля да дойде с нас — казах аз кисело. За малко да призная пред Бедуйн как Гуинивиър поиска да приемем Ланселот да служи на Митра, но после реших, че новината може и да почака.

— Наистина няма да дойде с нас — каза Бедуйн. — Ще остане в Дурновария като командващ гарнизона на крепостта.

— Като какъв? — попитах аз високо и толкова гневно, че Артър се извърна да види за какво беше този шум.

— Ако крал Ланселот и неговите хора пазят Гуинивиър и Мордред — каза Бедуйн уморено, — хората на Ланвал и Лиуарч ще могат да се бият срещу Горфидид.

Епископът се поколеба, след това сложи слабата си ръка на рамото ми.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, лорд Дерфел — Бедуйн говореше тихо и внимателно — Миналата седмица Мерлин е бил в Инис Уидрин.

— С Нимю ли? — попитах аз нетърпеливо.

Той поклати глава.

— Той изобщо не е ходил за нея, Дерфел. Отишъл е на север, но защо и къде не се знае.

Белегът на лявата ми ръка започна да тупти.

— А Нимю? — попитах аз, но ме беше страх да чуя отговора.

— Все още е на Острова, ако изобщо е жива — Бедуйн замълча, после добави — Съжалявам, Дерфел.

Погледът ми се зарея из претъпканата зала. Нима Мерлин не беше разбарл за Нимю? Или беше предпочел да я остави сред мъртвите? Колкото и да обичах Мерлин, понякога си мислех, че той може да бъде най-жестокият човек на света. Щом беше посетил Инис Уидрин, той със сигурност беше разбрал, къде е затворена Нимю. Но въпреки това не беше направил нищо. Беше я оставил сред мъртвите. И изведнъж в мен се надигнаха страхове, които сякаш пищяха като умиращите деца в Инис Трийбс. Няколко секунди не можех нито да се помърдна, нито да проговоря, след това погледнах към Бедуйн.

— Галахад ще поведе моите хора на север, ако аз не се върна — казах му аз.

— Дерфел! — сграбчи той ръката ми. — Никой не може да се върне от Острова на мъртвите. Никой!

— И какво от това? — попитах аз. Защото ако цяла Думнония бъде превзета, това нямаше да има никакво значение. А Нимю не беше мъртва, знаех това, защото белегът на ръката ми пулсираше. И ако Нимю не значеше нищо за Мерлин, за мен не беше така. Аз се интересувах от нея много повече отколкото от Горфидид, от Аел, или от Ланселот с неговите нещастни амбиции да стане един от избраните служители на Митра. Аз обичах Нимю, независимо от нейните чувства към мен, и освен това тя ме беше избрала за свой защитник и беше оставила белега на лявата ми ръка винаги да ми напомня нашата клетва.

Това означаваше, че аз трябваше да отида там, където Мерлин не беше пожелал да отиде. Трябваше да отида на Острова на мъртвите.