Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Ти беше най-едрият мъж, когото бях виждала — казвам му. — Кралският пазител на портите на кралицата, толкова красив в ливреята си, и висок като дърво, широк като дървесен ствол, като голям дъб.
— После, когато те назначиха за придворна дама, те виждах в двора, и си мислех, че от всички тях ти си най-веселата и най-сладката дама — казва той. — Когато сестра ти се измъкваше през портата, с качулката върху светлата си коса, аз знаех, че се вижда с любовник, почти ми мина през ума да те предупредя, но ти беше толкова млада и толкова красива, че не можех да бъда човекът, който да внесе тревога в живота ви. Изобщо не смеех да говоря с теб, докато не започна да ме поздравяваш с „добро утро“. Очаквах това с нетърпение — „Добро утро, капитан Кийс“, казваше ти. А аз пелтечех като глупак и не можех да изрека и думичка в отговор.
— Точно така разбрах, че ме харесваш — казвам му. — Говореше съвсем ясно с всички други, но с мен езикът ти се връзваше като на момче. И се изчервяваше! Господи! Такъв голям мъж да се изчервява като ученик!
— Кой бях аз, че да говоря с такава дама? — пита той.
— Най-добрият мъж в двора — казвам му. — Толкова се зарадвах, когато предложи да ме придружиш, когато отивах да посетя Катрин в Тауър. Когато каза, че ще ме ескортираш, и че улиците не са безопасни. Толкова се радвах да те имам до себе си. Беше като да вървя редом с едър и спокоен впрегатен кон: ти си толкова едър, че всеки просто отстъпва от пътя ти. А когато я виждах, и тя беше толкова разстроена, че бях готова да рухна и да заплача заедно с нея, а после излизах и ти ме чакаше, се чувствах утешена дори само от това, че беше там, като планина. Чувствах, че имам съюзник. Съюзник, голям като замък. Силен приятел.
— Със сигурност висок — казва той. — Бих направил всичко за теб, моя малка лейди.
— Обичай ме винаги, както ме обичаш сега — прошепвам.
— Кълна се в това.
Той мълчи за миг.
— Не възразяваш, че съм бил женен преди, нали? — пита тихо. — Нямаш нищо против, че имам деца? Живеят с леля си в Сандгейт, но бих се радвал да им намеря любяща втора майка.
— Няма ли да гледат презрително на мен? — питам смутено.
Той поклаща глава.
— Ще знаят, че си важна дама, макар да се навеждат ниско, за да ти целунат ръка.
— Бих искала да имаме деца — казвам свенливо. — Първо ще се грижа за твоите, а после навярно и за няколко наши.
Той улавя ръката ми и я допира до топлата си буза.
— Е, Мери, ще бъдем щастливи.
Мълчим заедно за момент, после казвам.
— Знаеш, че сега трябва да вървя.
Той се надига от столчето, изправя се в цял ръст и главата му допира тавана. Висок е почти седем фута, от огромните ботуши до къдравата кестенява коса. Когато застана до него, главата ми е на едно ниво с лъснатия му кожен колан. Отваря ми вратата и аз отивам до голямата залостена порта на замъка Уиндзор, а той отваря портичката в нея.
— До довечера — прошепва и я затваря внимателно след мен.
Замъкът Уиндзор
Коледата на 1563 г.
Моят любим ми подарява златен пръстен, инкрустиран с миниатюрен рубин в цвета на истинската любов: наситеночервено. Аз му подарявам дебел кожен колан, който да обгръща широкия му кръст. Пробивам дупките сама с обущарско шило и врязвам името си и фамилния си герб в дебелата кожа. Може да го носи обърнат навътре, така че никой освен нас двамата да не знае. Когато му го давам и той го изважда от копринената торбичка, която съм направила, се изчервява до ушите, като момче.
Толкова се радвам на пръстена, който ми подари. Пасва на пръста ми като венчална халка, а той казва, че трябва да го нося на безименния пръст на лявата си ръка, когато съм сама, защото това е залог за любовта му към мен и сме обещани един на друг.
— Иска ми се да можехме да се оженим и да заживеем заедно веднага — прошепвам му. Седя на скута му, големите му ръце са обвити около мен. Прегръща ме така нежно, сякаш съм дете, и въпреки това чувствам пулсирането на страстта му към мен като жена, когато поставям пръсти върху здравата му китка.
— И аз го желая — казва той. — Веднага щом кажеш, ще доведа свещеник и свидетели и ще се оженим. А можем и да отидем в някоя църква. Не искам никога да бъдеш принудена да изтърпиш разпитите, които преживя сестра ти. Ще имаме свидетели, а годежът ни ще бъде документиран писмено.
— Те не се интересуват от мен — казвам с негодувание. — Толкова съм малка в очите на Елизабет, че дори не се бои от мен. Не съм като сестра си, та половината кралски дворове на Европа да ме ухажват и да плетат заговори. Моята женитба е личен въпрос: за нея не би трябвало да има значение дали съм омъжена или неомъжена, дали имам пълна къща с деца или само теб, за да те обичам.