Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Томас стои на пост отвън, пред залостената порта, скръстил ръце върху широките си гърди: огромен мъж в ливреята на Тюдорите, пазителят на кралските порти. Чувствам как се усмихвам за пръв път днес само при вида му.
— Лейди Мери! — възкликва той, когато се появявам внезапно до лакътя му. Смъква се на едно коляно на калдъръма, така че лицето му е на едно ниво с моето, кафявите му очи са любящи. — Задълго ли сте свободна? Ще седнете ли във вратарската къщичка?
— Имам един час — казвам. — Тя се разхожда в градината.
Томас нарежда на един от стражите да го замести и ме отвежда във вратарската къщичка, където ме гледа как се покатервам в големия му стол до масата му. Налива ми чаша разреден ейл от глинената кана в малкия килер и сяда на едно столче наблизо, така че да сме глава до глава.
— Някакви новини от сестра ти? — пита той.
— Нищо ново. Попитах Робърт Дъдли дали би говорил отново с кралицата, но той казва, че няма полза, и само я разгневява повече.
— Трябва да чакате?
— Трябва да чакаме — потвърждавам.
— Тогава предполагам, че нашите дела също трябва да почакат — казва той внимателно.
Слагам ръка върху широкото му рамо и опипвам розата на Тюдорите върху яката му.
— Знаеш, че бих се омъжила за теб още утре, ако можех. Но сега не мога да помоля Елизабет за нищо, не и докато не помилва Катрин. Свободата на сестра ми трябва да бъде на първо място.
— Защо би имала нещо против? — пита той зачудено. — Защо една велика кралица като нея недоволства толкова против сестра ти? Нима това не е съкровен сърдечен въпрос? Графът на Хартфорд носи почтено име, защо сестра ти да не може да живее като негова съпруга?
Поколебавам се. Томас има простите възгледи на честен човек. Стои на портата всеки ден и отговаря за безопасността на една изключително непоследователна кралица. Има хора, които обичат Елизабет и са готови да умрат за нея, които молят да бъдат допуснати в замъците ѝ, за да могат да я видят, сякаш е светица, за да могат да се приберат у дома и да разкажат на децата си, че са видели най-великата жена в християнския свят, отрупана с накити, в бляскаво великолепие на трапезата си. После има и такива, които я мразят много, задето все повече и повече отдалечава страната от Римокатолическата църква: те я наричат еретичка и биха я отровили, или проболи с нож, или биха я пленили. Някои я ненавиждат заради разпуснатото ѝ поведение, други я подозират в прелюбодеяние, а трети дори я обвиняват, че си служи с черни изкуства, че е деформирана, че крие незаконно дете, че е мъж. Мъже и жени с най-разнородни мнения минават под съсредоточения поглед на Томас и въпреки това той упорито мисли най-доброто за тях, доверява им се, доколкото е безопасно, изпраща ги да си вървят у дома, ако смята, че може да представляват опасност, и вярва, че хората като цяло са добри и мили като него.
— Не знам защо Елизабет не може да приеме женитбата на Катрин — казвам, подбирайки внимателно думите си. — Знам, че се бои, че ако Катрин бъде посочена за нейна наследница, всички ще я изоставят и Катрин ще заговорничи срещу нея, точно както прави друга наша братовчедка, Маргарет Дъглас. Но нещо повече: не става дума само за Катрин — на Елизабет не ѝ харесва никой да се жени: не ѝ е приятно вниманието да бъде насочено към който и да било друг, освен към самата нея. Никоя от нас, придворните дами, не очаква позволение да се омъжи. Тя не ни позволява дори да говорим за това. Всички в двора трябва да са влюбени в нея.
Томас се засмива добродушно.
— Е, тя е кралицата — съгласява се. — Предполагам, че може да се разпорежда с двора си, както ѝ харесва. Да дойда ли тази вечер, след като заключа портата?
— Ще се срещнем в градината — обещавам му.
Той улавя малката ми ръка в огромната си лапа и я целува нежно.
— За мен е такава чест — казва тихо. — Мисля за теб по цял ден, знаеш ли, и те гледам как влизаш и излизаш през моята порта. Обичам да те виждам как преминаваш, докато яздиш, толкова високо върху коня си и толкова красива в роклите си.
Облягам буза на главата му, докато той се привежда над ръката ми. Косата му е гъста и къдрава и лъха на чистия въздух на откритите пространства. Мисля си, че в целия този опасен несигурен свят открих единствения човек, на когото мога да се доверя. Мисля, че не знае колко безценно е това за мен.
— Кога ме забеляза за пръв път? — прошепвам.
Той вдига глава и се усмихва на детинското ми държание, заради това, че искам да повтори историята.
— Забелязах те, когато за пръв път дойде в двора, ненавършила десет години, миниатюрно момиченце. Спомням си как те видях върху големия ти кон и се уплаших за теб. А после видях как се справяш с него и разбрах, че си малка дама, с която шега не бива.