Прелюдия за Фондацията

— Ама че акцент…

Кметът на Што леко отметна глава назад.

— От много години не ми се е налагало да го използвам, но човек трудно забравя подобни работи. На времето, когато бях много млада, имах един приятел от Дал. Той, разбира се, не говореше по този начин — беше отлично образован — но когато пожелаеше, можеше да общува и така. Той ме научи. Беше невероятно вълнуващо да разговаряш с него — сякаш попадаш в свят, който изключваше всичко наоколо. Беше чудесно… Но освен това беше невъзможно и баща ми добре ми го обясни. И ето че сега пристига тоя малък калпазанин Рейч, за да ми напомни за отдавна отминалите дни. Има говора, очите и онуй характерно дръзко изражение на лицето, които след около шест години ще го направят радост и ужас за младите жени. Нали, Рейч?

— Не знам, лейди, ъ-ъ-ъ… ’сподарке — промърмори момчето.

— Сигурна съм, че ще стане точно така, ще започнеш здравата да приличаш на моя… стар приятел и за мен ще е много по-добре да не те виждам. А сега, Рейч, вечерята приключи и е време да си вървиш в стаята. Ако желаеш, можеш да погледаш малко холовизия. Не мисля, че умееш да четеш.

Рейч се изчерви.

— Някой ден ще чета. Гу’син Селдън каза, че ще се науча.

— Тогава съм сигурна, че ще се научиш.

Една млада жена приближи до момчето и направи реверанс към Рашел. Селдън не бе забелязал сигнала, с който тя бе извикана.

— Не може ли да остана с гу’син Селдън и гу’жа Венабили? — помоли Рейч.

— После ще ги видиш — кротко каза кметът — но гу’синът, ’спожата и аз имаме да си поприказваме, така че ти трябва да вървиш.

Дорс оформи с устни едно беззвучно, но твърдо „Отивай!“ и като направи недоволна гримаса, малкият далянин се хлъзна от стола си и последва прислужничката.

Щом Рейч излезе, Рашел се обърна към Селдън и Дорс.

— Момчето, разбира се, ще бъде в безопасност и с него ще се отнасят добре. Моля да не се безпокоите за това. А и аз ще съм в безопасност. Също както сега дойде моята камериерка, така ще пристигнат — само че далеч по-бързо — една дузина въоръжени мъже, стига да бъдат призовани. Искам да го разберете.

— Ние по никакъв начин не мислим да те нападаме, Рашел… — спокойно отвърна Селдън — или може би трябваше да кажа „госпожо кмете“?

— Продължавай с „Рашел“. Доколкото разбрах, ти, Хари, знаеш някакъв вид борба, а ти, Дорс, си много сръчна с ножовете, които ние вече махнахме от твоята стая. Не ми се иска да се уповавате напразно на своите умения, тъй като желая да ви виждам живи, здрави и дружелюбни.

— Добре известно е, госпожо кмете — започна Дорс с все тъй ненакърнена липса на дружелюбност — че управникът на Што в момента и през последните четиридесет години е Маникс — четвъртият с това име; че той е все още жив и напълно владее своите способности. Коя, в такъв случай, сте вие в действителност?

— Точно тази, за която се представям, Дорс. Маникс Четвърти е мой баща. Той е, както казваш, все още жив и напълно владее всичките си способности. В очите на императора и цялата империя той е кметът на Што, само че вече е уморен от тежестта на властта и иска най-накрая да я остави да се стовари в моите ръце, които пък ще я поемат с готовност. Аз съм единственото му дете и цял живот съм била възпитавана да управлявам. Поради това по закон и по титла кмет е баща ми, но фактически кметът съм аз. Сега въоръжените сили на сектора са се заклели в подчинение именно на мен, а тук това е единственото, което има значение.