Прелюдия за Фондацията

— Когато пристигнахме, ти каза, че Што ме бил искал от деня, когато съм говорил пред Десетилетната конференция. По каква причина?

— Определено не си толкова разсеян, че да не знаеш. Искахме те заради твоята психоистория.

— Това ми е ясно. Само че защо си мислите, че да ме имате в ръцете си означава да притежавате психоисторията?

— Едва ли си и толкова безгрижен, че да я изгубиш.

— По-лошо, Рашел. Никога не съм я имал.

Лицето на домакинята им сякаш стана на трапчинки.

— Но ти си го казал в доклада си. Не че разбрах какво точно си говорил — аз не съм математик и дори мразя числата. Само че наех математици, които ми обясниха какво си казал.

— В такъв случай, скъпа ми Рашел, трябвало е да слушаш по-внимателно. Спокойно мога да си представя как са ти обяснили, че съм доказал възможността за психоисторически предвиждания. Сигурно обаче са ти споменали и това, че засега тези предвиждания изобщо не са практични.

— Хари, не мога да го повярвам. Още на следващия ден си бил поканен на аудиенция при онзи псевдоимператор Клеон.

— Псевдоимператор? — подхвърли иронично Дорс.

— Ами да — заяви дамата, сякаш отговаряше на съвсем сериозен въпрос. — Псевдоимператор. Той няма никакви основателни претенции за трона.

— Истината е — подхвана Селдън, като отхвърли малко нетърпеливо току-що подетата тема — че аз казах на Клеон точно това, което току-що казах на теб, и той ме пусна да си вървя.

Сега вече Рашел не се усмихваше. В гласа й се прокрадва метална нотка.

— Пуснал те е да си вървиш така, както котката от баснята е пуснала мишката. Оттогава насам той те преследва — в Стрилинг, в Микоген, в Дал. Би те преследвал и тук — ако смееше. Но стига толкова! Сериозният ни разговор май взе да става прекалено сериозен. Нека се позабавляваме. Да послушаме музика.

При тези нейни думи внезапно зазвуча нежна и весела инструментална пиеса. Тя се приведе към Рейч и меко му каза:

— Момчето ми, ако не се чувстваш удобно с вилицата, използвай лъжицата или пръстите си. Аз нямам нищо против.

— Да, ’сподарке — отвърна Рейч и тежко преглътна, ала Дорс привлече погледа му и устните й безмълвно му наредиха: „Вилицата.“

Той реши да си остане с прибора в ръце.

— Музиката е приятна, мадам — поде историчката (тя изглежда нарочно отхвърли фамилиарното обръщение), — обаче не бива да допуснем да ни разсейва. Мисля си, че на всички тези места преследвачът би трябвало да е на служба към Што. Вие положително нямаше да сте така добре запозната със събитията, ако секторът не ги е следял съвсем отблизо.

Рашел високо се изсмя.

— Што, разбира се, има очи и уши навсякъде, но не ние бяхме вашите преследвачи. Ако беше тъй, щяхме да ви заловим без проблеми — така, както накрая се оказахте заловени в Дал, където вече ние бяхме преследвачите. Когато обаче има преследване, което се проваля, или протегната ръка, която не успява да сграбчи, може да сте сигурни, че това е Демерцел.

— Наистина ли имате такова лошо мнение за него? — промълви Дорс.

— Да. Това изненадва ли те? Ние го победихме.