Прелюдия за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Прелюдия за Фондацията». Краткое содержание книги:
Тя беше пълничка — не дебела, но приятно пухкава. Носеше косата си досущ като по-младите, а и роклята й бе в същия стил, само че далеч по-богато украсена — дори прекалено за естетическите схващания на Селдън.
Личеше си, че е на средна възраст и в косата й вече имаше сиви нишки, ала трапчинките на бузите й придаваха доста младежки вид. Светлокафявите й очи бяха весели и като цяло тя изглеждаше по-скоро майчински покровителствена, отколкото възрастна.
— Как сте всички? — запита жената. (Не показа никаква изненада от присъствието на Дорс и Рейч, а с лекота ги включи в приветствието си.) — Чакам ви от известно време. Вие сте доктор Хари Селдън, с когото исках да се срещна. Вие, предполагам, трябва да сте доктор Дорс Венабили, тъй като ми докладваха, че му правите компания. Боя се, че не познавам този млад човек, но се радвам да го видя. Само че нека не си губим времето в приказки, тъй като съм уверена, че първо бихте желали да отдъхнете.
— Както и да се изкъпем, мадам — натърти Дорс. — И тримата бихме искали да вземем по един хубав душ.
— Да, разбира се — отвърна жената — а също и да си смените дрехите: Особено младежът. — И тя погледна Рейч без никаква следа от неодобрението, което бяха демонстрирали младите жени.
— Как се казваш, момчето ми? — попита дамата.
— Рейч — отговори малкият билиботънец с твърде приглушен и смутен глас. И добави сякаш експериментално: — Господарке.
— Какво съвпадение! — възкликна жената с блеснали очи. — Може би е предзнаменование. Моето собствено име е Рашел. Не е ли странно?… Хайде, елате да се погрижим за всички вас. После ще имаме много време да вечеряме и да си поговорим.
— Почакайте, мадам — каза Дорс. — Мога ли да попитам къде се намираме?
— Што, скъпа! И моля, когато започнете да се чувствате по-приятелски настроена, наричайте ме Рашел. Винаги предпочитам да се държа неофициално.
Дорс видимо се напрегна.
— Защо сте изненадана, че попитахме? Не е ли естествено да искаме да знаем къде се намираме?
Рашел се разсмя приятно и звънливо.
— Доктор Венабили, наистина ще трябва да се направи нещо за името на това място. Аз не ви зададох въпрос, а отговорих на вашия. Вие попитахте къде се намирате и аз не ви запитах „защо?“, а ви казах „Што“. Вие сте в сектор Што.
— В Што? — недоверчиво се обади ученият.
— Да, доктор Селдън. Искаме ви от деня, в който говорихте пред Десетилетната конференция и сме много щастливи, че най-после сте при нас.
84
Трябваше им действително цял ден, за да си починат и да се поотпуснат; да се изкъпят и приведат в чист вид; да облекат нови дрехи (сатенени и доста широки — в тукашния стил) и добре да си отспят.
Вечерята, която мадам Рашел им бе обещала, се състоя на втората им вечер в Што.
Масата бе голяма, дори твърде голяма, като се има предвид, че на нея седяха само четирима души: Хари Селдън, Дорс Венабили, Рейч и Рашел. Стените и таванът бяха меко осветени и цветовете се сменяха със скорост, впечатляваща окото, но не тъй висока, че да подразни ума. Като че ли и самата покривка, която не бе от плат (Селдън така и не можа да реши от каква точно материя е) сякаш искреше.
Сервитьорите бяха многобройни и мълчаливи и когато вратата се отвори, на математика му се стори, че за миг мярна отвън въоръжени и готови за стрелба войници. Залата напомняше кадифена ръкавица, ала железният юмрук не бе далеч.
Рашел се държеше мило и дружелюбно и очевидно много бе харесала Рейч, тъй като настоя той да седне до нея.
Малчуганът — изтъркан, излъскан и светещ, почти неузнаваем в новите си дрехи, с подстригана, измита и изчеткана коса — не смееше да обели и дума. Изглежда усещаше, че граматиката му вече не съответства на външния му вид. Той направо предизвикваше съжаление с неувереността си и внимателно наблюдаваше как Дорс сменя прибор след прибор, опитвайки се да й подражава във всичко.
Храната бе вкусна, но с много подправки — до степен да не може да се отгатне истинската природа на ястията.
Домакинята, чието пухкаво лице се озаряваше от блага усмивка и снежнобели зъби, каза:
— Може би мислите, че имаме микогенски добавки в храната, но не е тъй. Всичко е отгледано при нас, в Што. На цялата планета няма сектор, който да си е по-самодостатъчен. Полагаме сериозни усилия за това.
Селдън важно кимна и отбеляза: