Последният мохикан

— А вие — отвърна Ункас, като огледа сурово всички; наоколо, — вие сте кучета, които скимтят, когато французинът ви хвърли остатъците от своите елени!

Двадесет ножа блеснаха във въздуха и също толкова воини скочиха на крак при тази хаплива и може би заслужена забележка. Но с движение на ръката един от вождовете възпря избухването на гнева им и възстанови привидното спокойствие. Задачата му може би щеше да се окаже по-трудна, ако Таменунд не бе дал знак, че отново се готви да говори.

— Делаварецо — подхвана отново мъдрецът, — ти не си достоен за това име. От много години насам моят народ не е виждал ясното слънце. Воин, който напуща племето си, когато то е обвито с облака на нещастията, е двоен предател. Законът на Маниту е справедлив. Да, такъв е! И докато реките текат и планините стоят, докато цветовете на дърветата цъфтят и увяхват, той трябва винаги да бъде такъв. Този пленник е ваш, деца мои, отнесете се справедливо към него.

Никой не помръдна, нито дори пое дъх, докато последната сричка от тази окончателна присъда не се бе отронила от устата на Таменунд. Тогава изведнъж екна вик на отмъщение, който сякаш се изтръгна от едно гърло — страхотен предвестник на безмилостните намерения на племето. Сред тези продължителни дивашки крясъци се чу високият глас на един вожд, който заяви, че пленникът е осъден да изтърпи страшно наказание — да бъде изтезаван с огън. Обръчът на тълпата се разкъса безредно и радостните викове се смесиха с глъчката и шума на приготовленията. Хейуърд се бореше отчаяно с пазачите си; Ястребово око се оглеждаше наоколо и по лицето му се четеше особена загриженост, а Кора отново се хвърли в краката на патриарха и пак го замоли за милост.

В тази минута на изпитание единствен Ункас запази самообладанието си. Младият индианец гледаше спокойно приготовленията и когато мъчителите му се приближиха да го хванат, той ги посрещна с твърдост и с изправена снага. Един от тях, по-свиреп и по-жесток от другарите си — ако изобщо такова нещо бе възможно — дръпна ловджийската риза на младия воин и с един замах я раздра. После с вик на бясна радост се хвърли върху несъпротивляващата се жертва и се приготви да я завлече до стълба. Но в момента, когато всички човешки чувства го бяха напуснали, дивакът изведнъж се закова на място, като че ли някаква свръхестествена сила се бе намесила, за да помогне на Ункас. Очите на делавареца сякаш изскочиха от орбитите, устата му се отвори и цялото му тяло се скова от изумление. Той вдигна ръка и с бавно движение посочи с пръст гърдите на пленника. Другарите му се струпаха учудени около него и всички очи подобно на неговите се приковаха вторачено в изображението на малка костенурка, изящно татуирана със светлосиня боя върху гърдите на Ункас.

За миг Ункас се наслаждаваше на триумфа си и поглеждаше наоколо със спокойна усмивка. После с гордо и властно движение на ръката отстрани тълпата, пристъпи срещу племето с царствена осанка и заговори с глас, по-висок от шепота на възхищение, който се понесе сред множеството.