Последният мохикан

Индианските младежи веднага разбраха мисълта му, защото този път той говореше на делаварско наречие, и като дръпнаха кратунката от дървото, те я вдигнаха високо с възторжен вик. На дъното й имаше дупка, прорязана от куршума, който бе влязъл през отвора на горния и край. При тази неочаквана гледка от устата на всички присъствуващи воини се изтръгнаха силни и буйни викове на удоволствие. Това реши спорния въпрос и напълно установи правото на Ястребово око да притежава опасната слава, която си бе спечелил. Любопитните и възхитени погледи, които бяха обърнати към Хейуърд, сега се отправиха към калената от природните стихии фигура на разузнавача, който тутакси стана главен обект на вниманието на заобикалящите го простодушни същества. Когато внезапно избухналата шумна глъчка поутихна, старият вожд подхвана отново разследването.

— Защо пожела да запушиш ушите ни? — каза той, обръщайки се към Дънкън. — Нима делаварците са глупаци, та не могат да различат младата пантера от котката!

— Те тепърва ще разберат, че хуронът е птица, която напразно грачи — каза Дънкън, като направи усилие да си послужи с образния език на туземците.

— Добре. Ще разберем кой може да запушва ушите ни. Брате — прибави той, като обърна очи към Магуа, — делаварците са готови да слушат.

Като видя, че така направо и открито поискаха от него да разкрие намеренията си, хуронът стана, пристъпи с най-голяма тържественост и важност и като се озова в самия център на кръга, обърна се срещу затворниците и зае ораторска поза. Но преди да си отвори устата, той огледа целия жив пояс от напрегнати лица, сякаш искаше да пригоди изразите си към умствения уровен на своите слушатели. Погледна Ястребово око с ненавист, примесена с уважение; взорът, който отправи към Дънкън, бе изпълнен с неугасима омраза; свитата снага на Алиса той почти не удостои с внимание, но когато погледът му падна върху строгата, властна и все пак прекрасна фигура на Кора, очите му се поспряха за миг, с израз, който мъчно би могъл да се определи. А после под напора на собствените си тъмни помисли заговори с езика на канадските индианци — наречие, което той много добре знаеше, че е познато на повечето от слушателите.

— Великият дух, който създаде хората, даде на своите творения различен цвят — започна хитрият хурон. — Някои са по-черни от тромавата мечка. Тях той обрече на робство и им заповяда вечно да работят също както бобрите. Когато южният вятър вее, вие чувате как стенанията им, по-силни от мученето на бизоните, се разнасят край бреговете на широкото Солено езеро, където големите лодки идват и си отиват, натоварени с тях като с някакви стада. Някои той създаде с лица, по-бледи от кожата на горския хермелин, и на тях заповяда да станат търговци — кучета на жените си и вълци за робите си. Той направи тези хора като гълъба: даде им крила, които никога не се изморяват; надари ги с челяд, по-многобройна от листата на дърветата, а алчността им — готова да погълне цялата земя. Езиците им са като лъжливия вик на дивата котка; сърцата им са заешки, а хитростта им е като на шопара, но не като на лисицата. Ръцете им са по-дълги от краката на елена. Със своя език белият човек запушва ушите на индианците; сърцето му го подтиква да плаща на чужди воини да се сражават за него; хитростта му го учи как да заграбва всички земни блага, а ръцете му обгръщат пространствата от бреговете на солената вода до островите на Голямото езеро. Лакомията му го поболява. Господ му е дал достатъчно, а той иска всичко. Такива са бледоликите. Други пък Великия дух сътвори с коси, по-светли и по-червени от ей онова слънце — продължи Магуа, като протегна внушително ръка към аленото светило, което се мъчеше да Проникне през мъглявите изпарения на хоризонта. — Тях той направи по избрания от самия него образ. Даде им острова си такъв, какъвто го бе създал — покрит с дървета и изпълнен с дивеч. Вятърът направи сечищата им; слънцето и дъждовете караха плодовете им да зреят и снеговете идваха да им кажат да бъдат благодарни. Каква нужда имаха те от пътища? Очите им проникваха през хълмовете! Когато бобрите работеха, те лежаха на сянка и ги гледаха. Лете ветровете ги разхлаждаха, а зиме ги топлеха кожи. Ако се сражаваха помежду си, то беше, за да докажат, че са мъже. Бяха смели, бяха справедливи, бяха щастливи.