Последният мохикан
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният мохикан». Краткое содержание книги:
Действието се развива в Ню Йорк по време на френско-индианската война. Избити са между 500 и 1500 невъоръжени англо-американци (в това число влизат няколко жени и прислужници), които са се предали с чест и достойнство. Отвличени са двете дъщери на английския командир, които в последствие са спасени от Ястребово око — последния мохикан.
Книгата е вънуваща и интригуваща до последния ред. Освен това, тя дава много нови познания за едни далечен и непознат свят.
— Вземи за нея откуп, а от нас — добри пожелания.
— Магуа не иска нищо друго освен това, което сам е довел тук.
— Е добре, тогава върви си с това, което ти принадлежи. Великият Маниту забранява на един делаварец да бъде несправедлив.
Магуа се приближи и сграбчи здраво ръката на пленницата си. Делаварците се отдръпнаха мълчаливо назад, а Кора, сякаш съзнала, че всяка съпротива би била безполезна, се приготви безропотно да се подчини на съдбата си.
— Чакай! Чакай! — извика Дънкън, като се втурна напред. — Хуроне, имай милост! Откупът, който ще получиш за нея, ще те направи толкова богат, колкото не е бил никой от твоето племе.
— Магуа е червенокож, той няма нужда от мънистата на бледоликите.
— Злато, сребро, барут, олово — всичко, от което има нужда един воин, всичко ще имаш във вигвама си; всичко, което подхожда на най-великия вожд.
— Хитрата лисица е много силен — възкликна Магуа и силно разтърси ръката, с която бе хванал беззащитната Кора. — Той ще си отмъсти!
— Всемогъщи боже! — провикна се Хейуърд, като стисна отчаяно ръце. — Може ли да се понесе подобно нещо! Към тебе, справедливия Таменунд, аз се обръщам, за да прося милост.
— Делаварецът вече каза думата си — отвърна мъдрецът, затвори очи и се отпусна на мястото си, изморен както от умственото, така и от физическото напрежение. — Хората не отсъждат два пъти!
— Мъдро и разумно е един вожд да не се отказва от това, което вече е изрекъл — заяви Ястребово око, като направи знак на Хейуърд да мълчи, — но благоразумието налага също така воинът да размисли добре, преди да стовари томахавката си върху главата на своя пленник. Хуроне, не те обичам, нито пък мога да кажа, че някой мингозец е видял нещо добро от моите ръце. Справедливо е да се заключи, че ако тази война не свърши скоро, още мнозина от твоите воини ще ме срещнат из горите. Тъй че разсъди дали би предпочел да заведеш в стана си такава пленница, или пък някой като мене — един мъж, когото хората от племето ти биха ликували да видят обезоръжен.
— Нима Дългата карабина ще даде живота си заради тази жена? — запита го Магуа разколебан, след като вече се беше приготвил да тръгне с жертвата си.
— Не, не! Толкова далеч не съм отишъл — отвърна Ястребово око и се отдръпна предпазливо назад, когато забеляза колко напрегнато Магуа изслуша предложението му. — Размяната няма да има никаква стойност за двете страни, защото и най-добрата жена от граничните области не струва колкото един воин в разцвета на възрастта и силите си. Може би бих се съгласил да се оттегля на зимуване сега — най-малко шест седмици преди да пожълтеят листата на дърветата — при условие че ще освободиш девойката.
Магуа поклати глава и направи нетърпелив знак на тълпата да го пусне да мине.
— Добре тогава — каза разузнавачът със замислен вид като човек, който не е решил напълно какво да прави, — ще включим в сметката и „Еленоубиеца“. Повярвай на думата на един опитен ловец: тази пушка няма равна на себе си в никоя област.
Магуа пак не благоволи да отговори и отново направи опит да разпръсне тълпата.
— Може би — добави разузнавачът, чието престорено равнодушие започна да изчезва пред безразличието, което Магуа проявяваше към предлаганата размяна, — ако се задължа да науча твоите млади воини да боравят с оръжието ми, за да разберат истинската му стойност, това би загладило малките различия в нашия спор.
Делаварците, които бяха заобиколили Хитрата лисица в плътен кръг, все още се помайваха с надежда, че ще се вслуша в приятелското предложение. Той обаче свирепо им заповяда да му направят път, като заплаши с поглед, че ще поиска техният пророк отново да каже тежката си дума.
— Което е решено, трябва рано или късно да се изпълни — продължи Ястребово око, като се обърна към Ункас с печален и унизен вид. — Тази гадина съзнава предимството си и ще се възползува от него! Господ да те благослови, момко! Ти вече си намери приятели между собствените си сънародници и аз се надявам те да се окажат толкова верни, колкото и някои други твои близки, които нямат индианска кръв в жилите си. А що се отнася до мене, все някой ден ще трябва да умра. Добре е, че малцина са тези, които ще ме оплачат. Най-сетне тези дяволи без друго ще успеят да свалят скалпа ми, а в такъв случай какво значение имат за вечността един-два дни? Господ да те благослови! — прибави твърдият горски жител, като наклони настрани глава, а после веднага пак се обърна и погледна тъжно младия момък. — Ункас, аз обичах двама ви — тебе и баща ти, — макар че кожите ни нямат еднакъв, цвят, а и наклонностите ни са малко различни. Кажи на сагамора, че и в най-голямата си беда не съм го забравил; а що се отнася до тебе, сещай се понякога за мене, когато попаднеш на сполучлива следа. И бъди уверен, момко, че независимо от това, дали съществуват два рая, или един, на онзи свят има едно място, където честните хора ще могат пак да се срещнат. Ще намериш пушката там, където я скрихме; вземи я и я запази за спомен от мене; и слушай какво, момчето ми, тъй като природата ти не забранява да си отмъщаваш, служи си свободно с „Еленоубиеца“ срещу мингозците. Това може да стопи скръбта ти по мене и да те облекчи. Хуроне, приемам предложението ти. Освободи девойката. Аз съм твой пленник.