Последният мохикан

— Спомням си, че веднъж, когато бях още младо момче — каза патриархът, — стоях на пясъка на морския бряг и видях как идва откъм изгрев слънце едно голямо кану, чиито крила бяха по-бели от лебедовите и по-големи от крилата на орела.

— Не, не, не говоря за толкова далечни времена, а за благоволението, което мой родственик прояви към твой родственик — случка, за която може да си спомни и най-младият от воините ти.

— Не стана ли това, когато ингизите и холандците се сражаваха за ловните земи на делаварците? Тогава Таменунд беше вожд и за пръв път остави лъка, за да си послужи със светкавиците на бледоликите…

— Не, не тогава — прекъсна го Кора. — Много, много подир това. Говоря за нещо, което е станало едва вчера. Невъзможно е да си го забравил.

— Едва вчера беше — отвърна старият човек с трогателна прочувственост, — когато децата на Ленапе владееха света. Рибите от Соленото езеро, птиците, зверовете и мингозците от горите ги признаваха за свои господари.

Кора сведе разочаровано глава, борейки се с мъката си. Но после, като вдигна красивото си лице и искрящите си очи, продължи с глас, не по-малко проникновен от неземния глас на самия патриарх.

— Кажи ми, Таменунд не е ли баща?

Старият човек я изгледа от високото си място с благосклонна усмивка на сбърченото си лице, а после, като огледа бавно цялото събрание, каза:

— Да, баща на един народ.

— За себе си не искам нищо. Също като тебе и твоят народ, достойни вожде — продължи тя, като притисна конвулсивно ръце върху сърцето си и сведе тъй ниско глава, че лъскавите и къдрици, падащи в безпорядък върху раменете, почти скриха пламналите й бузи, — и аз се прегъвам под тежестта на проклятието, което лежи върху прадедите ми. Но онази девойка никога досега не е изпитвала гнева на провидението. Дъщеря е на стар и немощен баща, чиито дни са вече към своя край; тя има много, много близки, които я обичат и й се радват. Тя е много добра и животът и е твърде скъпоценен, за да стане жертва на този злодей.