Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Ваше високопреосвещенство се шегува.

Кардиналът се усмихна.

— Господине — каза той, — трудно е да се играе ролята на магьосник в наше време. Видях ви в нея, имате голям успех, но предупреждавам ви, че не всички ще имат търпението и най-вече великодушието на госпожа дофината.

— На госпожа дофината ли? — възкликна принцесата.

— Да, госпожо. Аз имах честта да бъда представен на Нейно кралско величество.

— Как се отплатихте за оказаната ви чест? Кажете, кажете!

— Уви! Зле, макар че не го желаех — поде графът, — тъй като аз не изпитвам омраза към хората, а още по-малко към жените.

— Но какво е сторил господинът на моята августейша племенница! — попита госпожа Луиз.

— Госпожо — каза графът, — имах нещастието да кажа на госпожа дофината истината, за което тя ме молеше.

— Да, една истина, която я накара да припадне.

— Моя ли е вината — поде отново графът с всевластния си глас, който кънтеше на моменти, — моя ли е вината, ако тази истина е толкова ужасна, че предизвиква припадъци? Тя ми заповяда да отговарям на въпросите й.

— Но каква беше тази толкова ужасна истина, която й казахте, господине? — попита принцесата.

— Тази истина, госпожо — отговори графът, — е свързана с бъдещето, което й предсказах. Защото нейното царуване е прокълнато — провикна се графът — като най-нещастното и най-обреченото в цялата история на монархията.

— Господине! — повиши глас принцесата.

— Що се отнася до вас, госпожо — продължи графът, — може би вашите молитви са измолили благоволение, но вие няма да видите нищо от всичко това, защото ще бъдете в ръцете на Всевишния, когато тези неща се случат. Молете се, госпожо, молете се!

Потресена от тези пророчески слова, които съвпадаха със собствените й ужасни предчувствия, принцесата падна на колене пред разпятието и започна наистина страстно да се моли. Тогава графът се обърна към кардинала го поведе към един прозорец:

— Сега сме само двамата, господин кардинал. В какво ме упреквате?

— Искам да зная кой сте.

— Разбира се. Не казахте ли, че съм магьосник?

— Много добре. Но там ви наричаха Жозеф Балзамо, а тук ви казват граф Дьо Феникс.

— Е, и? Какво доказва това? Че съм сменил името си — това е всичко!

— Да, но знаете ли, че такива промени от страна на човек като вас биха накарали господин Дьо Сартин много да се замисли.

Графът се усмихна.

— О, монсеньор! С какви дребни неща ме плашите! И как само Ваше високопреосвещенство си служи добре думите! Verba et voces135 се казва на латински. Нямате ли нещо по-лошо, за което да ме упрекнете?

— Ставате язвителен, така мисля — каза кардиналът. — По-добре сменете тона.

— Господине, не получихте ли сведение за мене от вашия приятел господин Дьо Брьотьой?

— Господин Дьо Брьотьой не ми е приятел.

— Вече не е ваш приятел, но беше — дори сред най-добрите. Вие му бяхте писали някакво писмо…

— Какво писмо? — попита кардиналът, като се приближи.

— По-близо, господин кардинал, елате по-близо, изобщо не исках да говоря на висок глас, за да не ви злепоставя.