Кралят на зимата

— Изглежда красиво — каза Гуинивиър, загледана в градината, — но бих искал сега да съм в Линдинис.

— Следващата година, лейди — казах аз.

— Тогава Линдинис ще бъде в развалини — отвърна тя мрачно. — Не си ли чул? Гундлеус го нападна. Не успя да завладее Каер Кадарн, но събори моя нов дворец. Това беше преди година — смръщи вежди Гуинивиър. — Надявам се, че Сийнуин ще го направи безкрайно нещастен, но се съмнявам, че ще успее. Тя е едно безцветно малко същество.

Слънцето се процеждаше през зелените листа и огряваше червената коса на Гуинивиър, а дърветата хвърляха сянка върху доброто й лице.

— Понякога ми се иска да бъда мъж — изненада ме тя.

— Наистина ли?

— Знаеш ли колко е непоносимо да седиш и да чакаш новини? — попита тя пламенно. — След две-три седмици вие всички ще отидете на север, а ние трябва само да седим и да чакаме. Да чакаме и да чакаме. Да чакаме, за да разберем дали Аел е нарушил думата си, дали огромната армия на Горфидид наистина е толкова голяма. — Гуинивиър замълча за миг. — Защо чака Горфидид? Защо не ни нападне още сега?

— Опълченците му събират реколтата — казах аз. — Всичко спира по време на жътва. Неговите хора ще искат да приберат своето зърно на сигурно място преди да дойдат за нашето.

— Можем ли да ги спрем? — попита тя рязко.

— По време на война — отговорих аз, — въпросът е не дали можем, а дали трябва да ги спрем. А ние трябва да ги спрем. (Или да умрем — помислих аз.)

Гуинивиър повървя мълчаливо, опитвайки се да отстрани възбудените кучета, които се бутаха в краката й.

— Знаеш ли какво говорят хората за Артър? — попита тя след малко. Аз кимнах.

— Че би било по-добре, ако той избяга в Брослианд и предаде кралството на Горфидид. Казват, че войната е загубена.

Тя ме погледна и аз потънах в зелените й очи. В онзи момент, когато бях толкова близо до нея, сам с нея в топлата градина, обгърнат от нейния аромат, аз разбрах защо Артър беше рискувал мирното съществувание на едно кралство заради тази жена.

— Но ти ще се сражаваш за Артър, нали? — попита ме тя.

— До края, лейди — отвърнах аз. — За вас също — добавих смутено. Тя се усмихна.

— Благодаря ти.

Ние завихме зад един ъгъл и тръгнахме към малко поточе, което се спускаше от една скала в ъгъла на римската стена. Водата отиваше към овощната градина, а в нишите на покритата с мъх стена някой беше закрепил оброчни панделки. Гуинивиър повдигна позлатения ръб на нежнозелената си рокля, за да прескочи поточето.

— В кралството има подръжници на Мордред — каза ми тя и с това потвърди думите на епископ Бедуйн. — Повечето са християни и всички се молят Артър да бъде разгромен. Ако той бъде разбит, те ще трябва да пълзят пред Горфидид, разбира се, но забелязала съм, че на християните пълзенето им идва от вътре. Ако бях мъж, Дерфел Кадарн, щях да отсека три глави. На Сенсъм, на Набур и на Мордред.