Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Никога — отговори младата жена с ясен и отчетлив глас.

— Тогава — извика принцесата — какво означава тази история с отвличането, която ми разказахте?

Лоренца остана безмълвна. Тя гледаше графа така, сякаш собственият й живот, думите и всичко останало идваха от него.

— Нейно величество желае да узнае как сте излезли от манастира, Лоренца. Разкажете й какво се случи.

Лоренца не проговори.

— Разкажете това с всички подробности — продължи графът, — без да изпуснете нищо. Аз искам това.

Лоренца не можа да овладее едно потрепване.

— Говорете!

— Припаднах в мига щом ножиците докоснаха косите ми. Отнесоха ме в килията и ме сложиха върху леглото. До вечерта майка ми остана при мен и тъй като аз все още бях в безсъзнание, изпратиха да повикат селския хирург. Той ми опипа пулса, постави едно огледалце пред устните ми и като се увери, че кръвта не пулсираше във вените ми, от устата ми не излизаше дихание, заяви, че съм мъртва.

— Но как така вие знаете всичко това? — попита принцесата.

— Нейно величество иска да узнае как сте научили всичко това? — повтори графът.

— Странно нещо! — каза Лоренца. — Аз виждах и чувах, само че не можех да си отворя очите, нито пък да говоря или да се движа. Бях като заспала.

— Наистина — промълви принцесата. — Троншен ми е говорил за хора, изпаднали в сън, които са били погребвани живи.

— Продължете, Лоренца.

— Майка ми беше отчаяна и не искаше да повярва в моята смърт. Тя заяви, че ще прекара край мен нощта и следващия ден. Тя направи, както беше казала, но през тридесет и шестте часа, по време на които тя бдеше над мен, аз не направих нито едно движение и не издадох нито една въздишка. Три пъти идва свещеникът и всеки път той казваше на майка ми, че тя се бунтува срещу Бога, щом иска да задържи тялото ми на земята, след като Бог вече притежава душата ми. Победена, майка ми се оттегли. Монахините крещяха за светотатство. В параклиса бяха запалени восъчни свещи. Там според обичая аз трябваше да бъда изложена за един ден и една нощ. След като майка ми излезе, сестрите влязоха в стаята ми. Понеже не бях произнесла обета си, ми облякоха бяла рокля, окичиха челото ми с венец от бели рози, кръстосаха ръцете ми върху гърдите. Дълбока тръпка премина през цялото ми тяло, понеже — повтарям ви — през затворените си клепачи аз виждах всичко сякаш очите ми бяха широко отворени. Вдигнаха ме и ме поставиха в ковчега.