Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
Някъде тиктакаше часовник.
Елизабет ме погледна и се усмихна. В същия миг ме споходиха три мисли, които ме удариха като камъни, всеки по-силно от предишния. Първата — колкото бе отслабнала. Втората — колко уморена изглеждаше. И третата — че не й оставаше дълго.
— Едуард… — обърна се тя към мен.
— Не съм… — подхванах, ала тя вдигна ръка (плътта над лакътя й висеше като снежнобяла торба) и аз замълчах. Защото бях осенен от друга мисъл и тя ме удари по-силно от всички — сякаш беше не камък, а цяла скала. Наблюдавах самия себе си. Точно такъв ме виждаха хората след злополуката, когато се опитвах да събера разпилените отломки от паметта си — съкровището, което в този разголен и хаотичен вид приличаше на смет и мръсотия. Сетих се как бях забравил името на куклата си и вече знаех какво ще последва.
— Мога да се справя — рече тя.
— Знам, че можеш.
— Ти докара Уайърман от болницата.
— Да.
— Толкова се страхувах, че ще го задържат там. Щях да остана самичка.
Не казах нищо.
— Едмънд ли се казваш? — попита смирено старицата.
— Госпожице Истлейк, не се напрягайте — намеси се деликатно Уайърман. — Това е…
— Тихо, Уайърман — прекъснах го. — Тя може да се справи.
— Ти рисуваш.
— Да.
— Нарисува ли вече кораба?
Нещо странно се случи със стомаха ми. Не се сви, а сякаш направо изчезна, оставяйки празнина между сърцето и останалите ми вътрешности. За сметка на това по гърба ми пробяга хлад. И ампутираната ръка ме засърбя.
— Да — кимнах. — И неведнъж.
— Ти си Едгар.
— Да, Елизабет. Аз съм Едгар. Радвам се за теб, мила.
Тя се усмихна. Навярно отдавна не я бяха наричали мила.
— Моят разум е покривка с огромна дупка, прогорена в средата. — Тя се обърна към Уайърман. — Muy divertidoq si123?
— Трябва да си починете — отвърна той. — Сега за вас би било най-добре да dormir como un tronco124.
Тя се усмихна.
— Като пън. Да. И мисля, че като се събудя, все още ще съм тук. Поне за известно време. — Тя поднесе ръцете му към лицето си и ги целуна. — Обичам те, Уайърман.
— И аз ви обичам, госпожице Истлейк — рече искрено той.
— Едгар… Едгар ли беше?
— А ти как мислиш, Елизабет?
— Да, разбира се. Ще имаш изложба, нали? Говорихме за това, преди да… — тя затвори клепачи, имитирайки сън.
— Да, в галерия „Ското“. Наистина трябва да си починеш.
— Тя скоро ли ще бъде? Изложбата ти?
— След по-малко от седмица.
— Картините ти… картините с кораба… те на континента ли са?
Двамата с Уайърман се спогледахме. Той вдигна рамене.
— Да — отвърнах аз.
— Добре — Елизабет се усмихна. — Тогава ще си почина. Всичко друго може да почака… докато не мине изложбата. Твоят миг на слава. Ще ги продадеш ли? Картините с кораба?
С Уайърман отново се спогледахме. Посланието в очите му беше пределно ясно: „Не я разстройвай.“
— Отбелязани са с „НСП“. Това означава…
— Знам какво означава, Едгар. Не съм вчерашна. — Очите й проблеснаха — сините й очи, обкръжени от дълбоки бръчки и загнездени в лице, белязано с клеймото на смъртта. — Продай ги. Колкото и да са, трябва да ги продадеш. Макар да не ти се иска. Продай ги на различни хора. Разпръсни ги по света. Разбираш ли ме?
— Да.
— Ще го направиш ли?
Още не знаех дали ще го направя или не, но долових признаците на нарастваща възбуда, характерни и за самия мен в не тъй далечното минало.
— Да. — В този момент можех да обещая и да скоча на Луната със седемлевговите ботуши на Палечко, ако това щеше да я успокои.
— Но дори и разпръснати по света могат да бъдат опасни — прошепна старицата. Гласът й бе изпълнен с ужас.
— Достатъчно — погалих я по ръката. — Не мисли за това.
— Добре. Ще си поговорим повече след изложбата ти. Тримата. Тогава ще бъда по-силно… с ясен ум… и ти, Едгар, запомни думите ми. Имаш ли дъщери? Май да.
— Да, но те ще останат на континента с майка си. В „Риц“. Вече е уредено.
Тя се усмихна, обаче ъгълчетата на устните й внезапно се отпуснаха. Сякаш устата й започна да се топи.
— Помогни ми да си легна, Уайърман. Бях в тресавището… четирийсет дни и четирийсет нощи… така се чувствам… толкова съм уморена.
Той спусна горната част на леглото и Ан-Мари донесе някакво лекарство. Ала Елизабет не го изпи — вече се бе унесла. Над главата й най-самотната девойка на света седеше на стол и се взираше през прозореца — гола, с обувки на бос крак и с лице, скрито под водопада на косите й.
123
Много забавно, нали? (исп.) — Б.пр.
124
Да заспите като пън. (исп.) — Б.пр.