Дума Ки

— Самолетът не е мой, но се радвам. Искате ли…

— Господин Фриймантъл?

Към мен се обръщаше очарователна червенокоса дама, чиито обсипани с лунички гърди заплашваха да изскочат от деколтето на късата розова рокличка. Изглеждаше на възрастта на дъщеря ми Мелинда. Преди да кажа каквото и да било, тя се пресегна и стисна леко пръстите ми.

— Просто исках да пипна ръката, нарисувала всички тези картини — добави. — Тези прекрасни, необикновени картини. Господи, вие сте невероятен художник. — Тя вдигна ръката ми и я целуна. После я притисна към едната си гърда. Почувствах твърдото й зърно през тънката материя, после красавицата изчезна в тълпата.

— Често ли имаш подобни изживявания? — попита Кеймън и в същия момент Кати направи своя коментар:

— Ето значи как ти се отразява разводът, Едгар!

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

Знаех на какво се смеят — моментът на слава на Едгар, — но всичко продължаваше да ми изглежда странно. Залите в галерията изведнъж ми заприличаха на подводни пещери и аз си дадох сметка, че мога да ги нарисувам точно такива — подводни пещери с картини по стените; картини, разглеждани от любопитни хора-риби, докато Триото на Нептун пуска мехурчета в ритъма на „Градината на октопода“127.

Странно, толкова странно… Липсваше ми компанията на Уайърман и Джак (и тях още ги нямаше), но най-вече на семейството ми. Особено Или. Ако бяха до мен, вероятно веднага бих почувствал, че всичко се случва наяве, а не на сън. Извърнах очи към вратата.

— Ако търсиш Пам и момичетата, мисля, че ще се появят всеки момент — каза Кеймън. — Мелинда имаше проблем с роклята си и се качи горе да се преоблече в последната минута…

„Мелинда — помислих си. — Естествено, че само тя може да…“

И в този миг ги видях. Пробиваха си път през множеството от зяпачи, събрало се тук заради моите картини. Том Райли и Уилям Боузман трети — безсмъртният Бози — ги следваха, облечени в тъмни костюми. По едно време се спряха, за да разгледат три от най-ранните ми рисунки, които Дарио бе обединил в триптих. Илзе първа ме видя.

— Татко! — възкликна тя и проряза тълпата като катер пилот, влачейки подире си майка си и сестра си. Зад Лин вървеше висок млад мъж. Пам ми махна.

Оставих Кеймън, Кати и семейство Слоботник (Анджел продължаваше да държи чашата ми). Някой се обърна към мен: „Извинете, господин Фриймантъл, бихте ли ми казали…“, но аз дори не го удостоих с поглед. В този момент виждах само сияещото лице на Илзе и щастливите й очи.

Срещнахме се под големия плакат с надпис: „ГАЛЕРИЯ СКОТО ПРЕДСТАВЯ ИЗГЛЕДИ ОТ ДУМА — КАРТИНИ И РИСУНКИ НА ЕДГАР ФРИЙМАНТЪЛ“. Забелязах, че носи светлосиня рокля, която не бях виждал преди, и че косата й е прибрана на кок, разкривайки лебедовата й шия. Може би заради това ми се стори много пораснала. Усетих как сърцето ми прелива от безкрайна любов към нея, както и от благодарност, че тя изпитва същото към мен — четеше се в очите й. Притиснах я силно към себе си.