Дума Ки

— Да — отвърна той.

— Господин Уайърман? — Сестрата явно беше превъзбудена. После добави, сякаш на себе си: — Господи, къде сте?

— Шибаният бутон — измърмори събеседникът ми и се втурна към апарата на стената. Натисна бутона и извика: — Тук съм. Какво има? Да не е паднала?

— Не! — възкликна Ан-Мари. — Събуди се! Будна е и е на себе си! Пита за вас! Ще дойдете ли?

— Веднага. — Уайърман се обърна към мен с грейнало лица. — Чу ли, Едгар? Да тръгваме! — Той се спря. — Какво гледаш.

— Това — казах гледайки двете снимки на Джон Истлейк по бански — на едната бе заобиколен от всичките си дъщери, а на другата (направена две години по-късно) от двете му страни стояха само Мария и Хана.

— Остави ги сега… не чу ли? Госпожица Истлейк се завърна! — И той се спусна към вратата. Сложих папката на масата и го последвах. Бях намерил връзката между двете снимки, но само защото през последните месеци бях усъвършенствал умението си да виждам.

— Уайърман! — извиках. Той вече бе прекосил коридора и тъкмо преполовяваше стълбите. Аз се тътрех подире му с цялата бързина, на която бях способен, но разстоянието помежду ни се увеличаваше. Той се спря и ме изчака, но усещах, че няма търпение да продължи нагоре. — Кой му е казал за съкровището?

— На Истлейк ли? Предполагам, сам го е намерил. Нали подводното плуване му е било хоби…

— Съмнявам се… От снимката си личи, че отдавна не е обличал банския си костюм. В началото на двайсетте може да е бил страстен гмуркач, но някъде около 1925 си е намерил друго хоби — обилното хапване. Така че кой му е казал?

Ан-Мари се появи зад една врата в края на коридора. Лицето й бе озарено от такава усмивка, че изглеждаше не на четирийсет, а на двайсет и пет.

— Влизайте. Това е просто невероятно…

— Още ли е на себе си?

— Още — достигна до нас дрезгавият глас на Елизабет. — Влез, Уайърман, и ми позволи да видя лицето ти, докато още мога да го разпозная.