Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
X
Към мен обаче сънят не беше никак благосклонен. Навести ме едва след полунощ. Отгоре на всичко имаше отлив и раковините мълчаха. За разлика от гласовете в главата ми.
„Друга Флорида — шепнеше Мери Айър. — Било е друго време и друга Флорида.“
„Продайте ги. Колкото и да са, трябва да продадете всичките.“ — Елизабет, разбира се.
Възрастната Елизабет. Чух и другата Елизабет, но понеже трябваше да си измисля гласа й, тя прозвуча като Илзе, когато беше съвсем малка.
„Там има съкровище, татко — прошепна гласът. — Можеш да го извадиш, ако си сложиш маската и шнорхела. Аз ще ти покажа къде да търсиш.“
„Нарисувах всичко.“
XI
Събудих се на разсъмване. Мислех, че ще мога отново да заспя, но не се получи. Потънах в сън едва след като глътнах таблетка окситоксин и проведох един телефонен разговор. Щом набрах номера на „Ското“ обаче, се включи телефонният секретар. Трябваше да предположа, че по това време в галерията няма да има никой — повечето хора на изкуството не са ранобудни.
Въпреки това не се отказах. Натиснах 11 (вътрешният номер на Дарио Нануци) и след звуковия сигнал казах:
— Дарио, безпокои ви Едгар. Размислих за картините от цикъла „Момиче и кораб“. Искам да ги обявя за продажба. Условието е само едно — да бъдат закупени от различни хора, ако е възможно. Благодаря ви.
Затворих и се върнах в постелята. Полежах петнайсетина минути, наблюдавайки лениво въртящия се вентилатор и слушайки шепота на раковините. Въпреки хапчето не се унасях в сън. И знаех защо.
Знаех точно защо.
Станах, натиснах бутона за повторно набиране, чух телефонния секретар и отново набрах вътрешния номер на Дарио. Записаният глас отново ме прикани да оставя съобщение след сигнала.
— Освен номер осем — казах. — номер осем си остана „НСП“.
И защо беше „НСП“?
Не защото картината беше гениална, макар и да бях убеден в това. И не защото всеки път, когато я погледнех, сякаш се заслушвах в история, разказвана от най-тъмната част на сърцето ми. Причината бе друга — струваше ми се, че нещо ме беше оставило да живея, за да нарисувам тази картина, и да я продам означаваше да се отрека от собствения си живот и да забравя всичките страдания, през които бях преминал.
Да, ето защо.
— Тази картина е моя, Дарио.
Отпуснах се в леглото и този път заспах.
Как да нарисуваме картина (VII)
Помнете, че фразата „виждам — значи вярвам“ слага каруцата пред коня. Произведението на изкуството е конкретен артефакт на вярата и очакването, въплъщение на един свят, който в противен случай не би бил нищо повече от опънат над тайнствена бездна воал на безсмислено съзнание. А ако вие не вярвате в онова, което виждате, кой би повярвал във вашите творения?
Трагичните събития, случили се след намирането на съкровището, бяха тясно свързани с вярата. Въпреки невероятния си талант Елизабет беше само дете, а децата възприемат вярата като даденост. Нито едно дете, дори и да е талантливо (особено ако е талантливо), не владее изцяло своите способности. Детският разум все още спи, а сънят на разума ражда чудовища.
Ето картината, която така и не нарисувах:
Момичета-близначки, само че едната е червена с буква Л на гърдите, а другата — синя с Т. децата се държат за ръце и тичат по пътеката, която води до Сенчестия бряг. Наричат го така, понеже през по-голямата част от деня той се намира в сянката на Скалата на вещицата. На бледите им пухкави личица личат следи от сълзи, ала те скоро ще изчезнат — сега момиченцата са прекалено уплашени, за да плачат.
Ако повярвате в това, ще видите и останалото.
Грамадна врана бавно прелита над тях — обърната е по гръб, крилете й са разперени. Заговаря им с гласа на татко.
Ло-Ло пада и раковините нараняват коленцата й. Теси й помага да се изправи. Продължават да тичат. Не ги плаши нито говорещата врана, която лети по гръб, нито небето, което внезапно се променя от синьо в залезночервено, а после отново става синьо. Страх ги е от онова, което ги преследва.
Големия урод.
Въпреки дългите кучешки зъби той прилича на смешните жаби, които Либит рисуваше навремето, само че е много по-голям от жаба и толкова реален, че хвърля сянка. Толкова е реален, че излъчва зловоние и разтърсва земята при всеки скок. Откакто татко откри съкровището, много неща плашат близначките и Либит им казва да не излизат нощем от стаята си и даже да не гледат през прозореца, обаче сега е ден и съществото зад тях е прекалено истинско, за да вярват, че го няма… и то се приближава.