Дума Ки

Мери Айър (чаша шампанско в ръка, но все още трезва) дърдореше за нещо художествено пред групичка заинтригувани слушатели. Вдясно беше по-голямата зала, където имаше шведска маса. На едната стена висяха платната „Рози върху раковини“ и „Аз виждам луната“, а на другата — три картини, изобразяващи Дума Роуд. Забелязах, че неколцина посетители ги снимат с мобилните си телефони, макар че на входа на галерията имаше триножник с табелка, обявяваща снимането за verboten.

Споделих за това на Джими Йошида. Той кимна, но не изглеждаше разгневен или ядосан, а по-скоро озадачен.

— Присъстват много хора, които не познавам и които изобщо не свързвам със света на изкуството. Не си спомням изложба да е събирала толкова народ.

— Лошо ли е?

— Господи, не! Но след толкова години, прекарани в усилия да се задържим над водата, този успех ме кара да се чувствам доста необичайно.

Централната зала на „Ското“ беше достатъчно голяма и аз лично бях доволен от този факт. Въпреки че храната, напитките и оркестърът бяха в по-малките зали, гостите се събираха именно тук. Картините от цикъла „Момиче и кораб“, провесени от тавана на почти невидими шнурове, бяха в средата на помещението. „Уайърман гледа на запад“ висеше на далечната страна. Тази картина плюс „Момиче и кораб № 8“ бяха единствените платна, маркирани със стикери „НСП“. „Уайърман“ принадлежеше на модела ми, а номер осем… не можех да си представя, че ще я продам.

— Не ти даваме да си подремнеш, а, шефе? — чух вляво от мен гласа на Анджел Слоботник, който както обикновено въобще не забеляза, че жена му го сръга с лакът.

— Никога до сега не съм се чувствал по-бодър… — подхванах.

Някакъв мъж с костюм за две хиляди долара ме прекъсна, като ми подаде ръка:

— Хенри Вестик, господин Фриймантъл, от Първа банка на Сарасота. Картините ви са изумителни. Поразен съм. Направо съм потресен.

— Благодаря ви — отвърнах и ми се стори, че банкерът добави: „Продължавайте в същия дух.“ — Много мило.

Между пръстите му се появи визитна картичка. Като в трик на уличен фокусник. С тази разлика, че уличните фокусници не носят костюми на „Армани“.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо… написал съм телефоните си на гърба — домашния, мобилния и служебния.

— Много мило — повторих. Не можах да измисля нещо друго, пък и какво очакваше господин Вестик? Да му се обадя вкъщи и пак да му благодаря? Да поискам заем и да предложа като залог картина?

— Ще позволите ли да ви запозная със съпругата си? — попита той и аз си казах, че познавам този поглед. Гледаше ме не точно като Уайърман, когато разбра, че съм умъртвил Кенди Браун, но горе-долу по същия начин. Сякаш малко се страхуваше от мен.

— Разбира се — кимнах и той се отдалечи.

— Ти строеше банки за типове като тоя, а после трябваше да се разправяш с тях, когато отказваха да платят за допълнителните работи — изръмжа Анжел. Носеше син костюм, прекарал в дрешника не една година, който всеки момент щеше да се пръсне по шевовете като в „Невероятният Хълк“. — Тогава щеше да те вземе за досадник, дето се опитва да му скапе настроението, а сега те зяпа тъй, сякаш сереш злато!