Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Разбира се, началник. Ще е ужасно жалко.
Глокта усети как дланите му се свиват в юмруци върху парапета.
— Искам гуркулите да платят за всяка крачка на наша земя. Искам да си платят за безполезния ми крак. За всеки инч от тази прашна скала. За липсващите ми зъби. За всяка жалка къщурка, за всяка порутена колиба и за всяко безполезно парче земя между тях. За вечно сълзящото ми око, за изкривения ми гръбнак, за мижавото, гнусно подобие на живот, което водя. — Той прокара език по дупките във венците си. — Искам да си платят.
— Отлично! Единственият добър гуркул е мъртвият гуркул! — наемникът се изпъна и изчезна с подрънкване на шпори във вътрешността на Цитаделата.
Глокта остана сам пред парапета.
Една седмица? Да. Две седмици? Възможно. Повече? Безнадеждно. Може и все още да няма следа от кораби, но онзи стар магьосник Юлвей се оказа прав. Айдър — също. Още от самото начало нямаме никакъв шанс. Въпреки всичките ни усилия и жертви Дагоска е обречен. Сега е само въпрос на време.
Впери поглед в тъмния град. Вече не можеше да различи сушата от водата, светлините на корабите от осветлението в сградите, лампите в такелажите от факлите в гетото. Многобройните светли точици заплуваха хаотично в безтегловността на черната бездна на нощта. Само едно в този хаос беше ясно и неизбежно.
С нас е свършено. Не тази нощ, но скоро. Обкръжени сме и примката се стяга около шиите ни. Всичко е само въпрос на време.
Белези
Жълтите очи на Феро бяха присвити от напрежение, докато работеше по шевовете — блестящият връх на ножа й клъцваше прецизно един по един конците. С бързи и сигурни движения кафявите й пръсти ги издърпваха внимателно от кожата на Лутар. Логън гледаше отстрани и учуден поклащаше глава. Много пъти беше гледал как се вадят шевове, но такива майсторски умения виждаше за пръв път. Лутар, изглежда, почти не изпитваше болка — нещо необичайно за състоянието му в последно време.
— Ще трябва ли нова превръзка?
— Не. Нека диша. — Последният конец излезе и Феро го хвърли настрана при останалите кървави парченца.
Отдръпна се назад и огледа резултата.
— Добра работа — прошепна Логън.
Не беше очаквал, че ще се получи и наполовина толкова добре. На светлината от огъня челюстта на Лутар изглеждаше леко изкривена, все едно дъвчеше на една страна. Кривата линия на белега тръгваше от долната му устна и се раздвояваше при върха на брадичката. От двете й страни се виждаха ясно розовите точици, където допреди малко бяха конците. Кожата около тях беше изопната и леко изкривена. Беше останал само малък оток, който скоро щеше да изчезне напълно.
— На това му казвам добър шев. Никога не съм виждал по-добра работа. Къде си се научила да го правиш?
— Научи ме човек на име Аруф.
— Много добре те е научил. Рядко срещано умение. Голям късмет имаме, че ти го е разкрил.
— Е, първо трябваше да го изчукам.
— Ааа. — Това придаваше различен оттенък на обяснението й.
— Нямах нищо против — сви рамене Феро, — беше добър човек, а ме научи и как да убивам. Налагало ми се е да чукам къде по-гадни от него за много по-малко в замяна. — Тя изгледа навъсено челюстта на Лутар и натисна леко с пръсти да провери кожата около раната. — Много по-малко.
— Хубаво — промърмори Логън и двамата с Лутар си размениха тревожни погледи.
Разговорът беше тръгнал в съвсем неочаквана посока. Може би трябваше да очаква подобна реакция от Феро. През по-голямата част от времето се мъчеше да изкопчи от нея по някоя и друга дума, а после, когато това станеше, нямаше представа какво да прави оттам нататък.
— Зараснало е — обяви намусено Феро след кратко оглеждане на лицето на Лутар.
— Благодаря. — Той хвана ръката й, преди да е успяла да я отдръпне. — Много ти благодаря. Не знам какво щях да правя, ако…
Лицето й се изкриви, все едно онзи току-що я беше зашлевил.
— Хубаво! — измъкна пръсти от ръката му. — Но ако пак ти размажат физиономията, сам ще си я шиеш. — Феро се изправи и се отдалечи.
Седна в подскачащите сенки в ъгъла на руините — възможно най-далеч от останалите, без да излиза навън. Очевидно мразеше благодарностите точно толкова, колкото и всеки друг разговор, но Лутар не обърна много внимание на това — беше толкова щастлив, че най-после се е отървал от превръзката на лицето.
— Как изглежда? — попита той, докато, кръстосал поглед, се опитваше да види брадичката си, после я натисна внимателно с пръст.