Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Това донесе в тялото му топлина, а с нея и раздразнение, и след малко Орфантал избута ръцете му и се сви в одеялото.
— Пак трепериш. Това е добре, Орфантал. Голям късмет извади, че те намерих навреме. Знам, че ти се спи, но не е хубаво да спиш точно сега. Почакай малко, докато се стоплиш.
— Къде са другите? Победихте ли онези?
— Не, не ги победихме. Макар че Харал им даде добър урок. Миджил и Тенис се опитаха да избягат, но ги посякоха в гръб. Глупаци. Когато видиш, че е безнадеждно, точно тогава не бягаш. Побегнеш ли, просто умираш по-бързо, а няма нищо по-срамно от това да те прободат в гърба. — Помълча, а след това изсумтя. — Освен ако не си обкръжен, разбира се. Тогава пробождането в гръб е обичайно и нищо срамно няма в това.
— Героите винаги ги пробождат в гърба — каза Орфантал.
— Не само героите, Орфантал. — Грип се размърда и изпъшка. — Можеш ли да шиеш?
Въпросът го обърка.
— Виждал съм как шият слугините.
— Добре. Като съмне, ще имаш нещо за шиене.
— Други дрехи ли ще ми правим?
— Не. Слушай сега, това е важно. Аз също трябва да спя, но може и да не се събудя.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че не знам колко лошо са ме подредили. Мисля, че кръвта понамаля, но няма как да се разбере какво значи това. Ще видим. Но ако не се събудя, трябва да тръгнеш по пътя, на изток — накъдето отивахме. Обаче чуй, не по него, а отстрани. Просто вървиш покрай пътя, разбираш ли? И ако чуеш ездачи, се криеш. Продължаваш, докато излезеш от хълмовете, и после отиваш в най-близката ферма, която видиш. Не им обяснявай нищо, не им казвай дори за родословието си — няма да ти повярват. Просто виж дали можеш да вземеш превоз до Карканас, дори да мине седмица, преди да тръгне каруца с продукти. Стигнеш ли там, отиваш право в Цитаделата.
— Разбрах. — Опипа и намери малката тенекиена тръбичка с писмото, което Сукул бе написала до Хиш Тула, затъкната в кесията на колана му.
— Те направиха грешка — продължи Грип, но вече като че ли говореше повече на себе си. — Не една всъщност. Аз. Ти. Видях Силан, некадърния мъж на Естала, а тя е доста умна. Ще се върнат на мястото да те проследят оттам и да приключат нещата. Но първо ще огледат за моето тяло и няма да го намерят, и това ще ги притесни повече, отколкото твоето измъкване. — Орфантал усети, че Грип го гледа. — Двамата с тебе ще сме дивечът, докато сме в тия хълмове.
— Дивечът — повтори Орфантал. — Ще ни гонят.
— Разкажи си историята на лорд Аномандър, момче, каквото и да стане.
— Добре. Майка ми ми каза всичко за него.
— Ако намерят дирята ни, може да се наложи да ги отклоня от теб. Сам, искам да кажа.
— Добре.
— Схващаш. Бързо при това. Това е добре.
— Грип, а ти уби ли някого от тях?
— Двама със сигурност, и това ме огорчи.
— Защо?
— Да раниш е по-добре. Още двама раних, и това беше добре. Харал опита същото. Запомни го, Орфантал. Той те видя, като препусна. Знаеше, че трябва да ти спечели време, а с колкото повече ранени трябваше да се оправя врагът, толкова повече шанс имаше за теб. Понасяше рани, за да нанася рани. Харал беше добър мъж.
Орфантал кимна. „Добър мъж. Герой.“
— Видя ли го как умря, Грип?
— Не. Изгубих съзнание за малко — цепнатината, в която се хвърлих, беше по-дълбока, отколкото си мислех. Докато се измъкна, онези се бяха махнали.
— Запалиха кожите.
— Идиоти, нали ти казах. Но намерих Харал. Изкарали са си го на трупа му, ако схващаш какво имам предвид.
— Това е страхливост!
— Не, просто недисциплинираност. Но лицата им се жигосаха в мозъка ми. Имам ги ей тук, Орфантал, и ако оживея, всички ще съжалят за това, дето направиха. Хайде, време е за сън.
Орфантал се отпусна, стоплен в одеялото. Но сънят вече изглеждаше далечен. Разказът на Грип се въртеше в мислите му. Воини, сражаващи се до смърт, въздухът — изпълнен с отчаяние. А сред всичко това видя този старец, който сега спеше до него, и му се струваше невъзможно да мисли за него като за воин. Затвори очи и внезапен като мълния — сънят го порази.
Рибс беше старо пастирско куче, поне на дванайсет години, със сива муцуна и големи уши, които плющяха и клепваха при всяко бързо завъртане на тясната като на лисица глава. Дългата му козина беше рошава смесица от сиво и черно, цялата в тръни и мръсотия. И беше малко кривоглед.