Дъщеря на Империята

Шимицу също се обърна към Мара.

— Ела, лейди. Стените ще паднат.

Жегата ставаше непоносима.

Десетки хора с ведра вече гасяха пожара. Водата засъска по пламтящите греди, но от другата страна на помещението спрямо трупа на мъртвия крадец. Дрехите му вече горяха и всички доказателства щяха да бъдат заличени.

— Няма да тръгна, докато не изнесете тялото на Ударния водач.

Шимицу кимна, наведе се и нарами трупа на воина, когото бе убил преди малко. Мара го последва, като кашляше от пушека.

И тъкмо да заплаче заради смъртта на верния си служител и приятел, се появи Джингу Минванаби. Изглеждаше доволен и дори като че ли се усмихваше.

Шимицу остави тялото на Папевайо на тревата и каза:

— Господарю, един от слугите ти се оказа крадец. Открих го мъртъв, убит от телохранителя на лейди Акома, но храбрият воин също загина. Намерих у престъпника това.

И Шимицу показа една не особено красива огърлица от ценен метал.

Джингу кимна.

— Това е на жена ми. Престъпникът явно е слуга, който е преровил покоите ни, докато пирувахме. — Обърна се към Мара със зла усмивка. — Жалко, че толкова прочут воин се е жертвал за една дрънкулка.

Нямаше доказателства или очевидци, които да оборят тази очевидна лъжа. Разсъдъкът на Мара обаче се върна, като студен порив на вятъра, и тя се поклони официално на Джингу Минванаби.

— Милорд, вярно е, че Ударен водач Папевайо загина храбро, защитавайки богатствата на жена ти.

Лорд Минванаби прие потвърждението й за капитулация пред превъзходството му в Играта и отвърна утешително:

— Лейди, храбростта на твоя Ударен водач в защита на фамилията ми няма да бъде забравена. Нека всички тук знаят, че той се е справил с изключителна чест.

А Мара продължи високо:

— Тогава духът на Папевайо трябва да бъде почетен, както заслужава. С церемониално погребение, съответстващо на саможертвата му.

Джингу се поколеба. Не можеше да откаже молбата й. В този миг забеляза, че Военачалникът му се усмихва от една врата в другия край на двора.

Алмечо знаеше, че Папевайо е убит по поръчка, но извиненията не противоречаха на протокола и това го забавляваше. Мара не бе поискала милост, нито бе потръпнала от бруталността на Великата игра, така че заслужаваше компенсация от врага си.

— Джингу, бижуто на жена ти е много по-скъпо от тази церемония — подвикна Алмечо. — Погребете човека както трябва. Смъртта му те оставя в дълг на честта. И понеже загина на моя рожден ден, двайсет от имперските ми стражи ще стоят на пост около кладата му.

Джингу се поклони почтително, но очите му бяха студени.

— Слава на Папевайо — каза той сухо. — Утре ще почетем духа му с подобаващо погребение.

Мара се поклони и се върна при Накоя. Загледа как Шимицу вдига безжизненото тяло на Папевайо и го подава на хората, които щяха да го подготвят за церемонията. Сълзите напираха в очите й. Без Папе нямаше изгледи да оцелее. Безжизнените ръце, които сега се влачеха по влажната трева, я бяха пазили още от люлката; бяха подкрепяли първите й стъпки; бяха я спасили от убиеца в градината. Това, че лорд Минванаби трябваше да плати за погребалната церемония и да почете воина на врага си, не беше никаква победа. Ярката червена риза с бродерия и пискюли вече нямаше да дразни хората по пиршествата и тази загуба за нея беше по-тежка и важна от всяка победа в Играта на Съвета.