Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Кварт кимна мълчаливо към прозореца, загледан в дъжда. На светлината косата му изглеждаше по-сива. Капчици дъжд намокриха лицето му.
— Висперас — каза той.
Последната вечер в Севиля, той беше слязъл във фоайето и я беше заварил там, точно както първия път, седнала в същия фотьойл. Само седмица беше изминала от онзи ден, но на Кварт му се струваше, че винаги е бил в Севиля. Като огромния каменен кораб, на няколко метра оттам през площада, със своите купички и летящи контрафорси. Като дезориентираните от прожекторите гълъби, които летяха в нощта, като Санта Крус, реката, кулата Алмохад и Ла Хиралда. Като Макарена Брунер, която го гледаше как се приближава. Когато тя се изправи в средата на празното фоайе, Кварт разбра, че присъствието й все още го вълнува до дъното на сърцето му. За щастие, помисли си той, докато вървеше към нея, тя не го обичаше.
— Дойдох да се сбогувам — каза Макарена. — И да ви благодаря.
Излязоха на улицата. Беше истинско сбогуване: кратки изречения, едносрични отговори, клишета, учтиви забележки, каквито си разменят непознати и нито дума за тях двамата. Кварт забеляза официалния й тон. Беше спокойна, но избягваше очите му. За първи път изглеждаше смутена. Разговаряха за отец Феро, за пътуването на Кварт на следващия ден. За литургията, която беше отслужил в „Богородица със сълзите“.
— Не съм си представяла, че ще ви видя там — каза Макарена.
Понякога, както през нощта, когато се бяха разхождали из Санта Крус, стъпките им ги сближаваха и всеки път Кварт изпитваше остро физическо чувство за загуба. Сега вървяха мълчаливо, сякаш си бяха казали всичко. За да продължат да разговарят, имаха нужда от думи, които нито един от тях не искаше да произнесе. Светлината на уличните лампи хвърляше сенките им върху Арабската стена и те спряха до нея лице в лице. Кварт се взря в тъмните й очи, в огърлицата от слонова кост върху загорялата й кожа. Не изпитваше горчивина към нея. Знаеше, че го беше използвала — беше добро оръжие, а Макарена вярваше, че защитава справедлива кауза — и той беше й позволил да го използва. Мислите му започнаха да се подреждат. Скоро щеше да остане само празнотата от загубата, надлежно обуздавана от гордостта и самодисциплината му. Но нито жената, нито Севиля щяха някога да изчезнат от паметта му.
Той потърси някакво изречение, поне дума, преди Макарена да изчезне завинаги от живота му. Нещо, което тя да запомни, което да не е в дисонанс със старинните стени, железните улични лампи, осветената кула в далечината и небето, където блестяха студените звезди на отец Феро. Но откриваше само празнота. Дълго натрупвана, убийствена умора, която можеше да се изрази само с поглед или усмивка. Затова той се усмихна в тъмнината. Сега тя го гледаше в очите, сякаш на устните й беше замръзнала дума, която не може да изговори. Кварт се обърна и си тръгна, чувствайки погледа й върху себе си. Помисли си глупаво, че ако в този момент тя би извикала „Обичам те“, щеше да разкъса свещническата си якичка, да се върне и да я прегърне като офицер от старите черно бели филми, който захвърля кариерата си заради една фатална жена или като онези нещастни глупаци Самсон и Олоферн (Според Стария завет Самсон става жертва на любовта си към коварната Далила; еврейката Юдит отрязва главата на влюбения в нея вражески пълководец Олоферн и така спасява народа си. — (Б. р.)). Мисълта го развесели. Той знаеше и винаги беше знаел, че Макарена Брунер никога вече няма да каже тези думи на някой мъж.
— Чакайте! — каза тя внезапно. — Искам да ви покажа нещо.
Кварт спря. Това не бяха вълшебните думи, но му бяха достатъчни, за да се обърне. Тя все още стоеше там, където я беше оставил, и сянката й падаше върху стената. Отхвърли назад глава и разтърси косата си с отбранително движение, насочено по-скоро към самата нея, отколкото към него.
— Заслужихте си го — каза тя с усмивка.
Каса дел Постиго беше тиха. Английският часовник в галерията удари дванадесет, когато прекосяваха двора с фонтана между мушкатото и папратите. Всички светлини бяха угасени и в лунната светлина сенките им се плъзгаха по мозайката, която блестеше от влага след скорошното поливане на цветята. В градината щурците свиреха в подножието на тъмната кула, която приютяваше Гълъбарника.
Макарена поведе Кварт по галерията през малка всекидневна и после по дървени стъпала с железен парапет. Стигнаха до остъклената галерия на горния етаж, заобикаляща вътрешния двор и продължиха до затворената врата в края й. Преди да отвори вратата, Макарена спря и прошепна на Кварт.