Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
— Прости ми, отче, защото съгреших.
За миг отец Феро изумено се втренчи в коленичилия пред него мъж. После бавно вдигна ръка и направи кръстния знак над главата на Кварт. Влажните му очи блестяха, а брадичката и устните трепереха, докато беззвучно произнасяше древната фраза, която даряваше утешение и надежда. И когато я чуха, всички призраци и мъртви другари на рицаря-тамплиер най-после се усмихнаха облекчени.
Той прекоси пустия площад и тръгна по улицата към моста Сан Телмо в пълната тишина и самота на зората. Видя свободно такси, но не спря; имаше нужда да повърви. Когато прибижи до Гуадалкивир, въздухът сякаш стана по-влажен и за първи път от пристигането си в Севиля, почувства студ. Вдигна яката на сакото си. До моста, неосветена в този час, кулата „Алмохад“ се губеше в тъмнината.
Докато преминаваше край тухлено-керамичната фасада на хотел „Алфонсо XIII“, той видя, че фонтанът на „Пуерта де Херес“ не работи. Тръгна покрай стената на Алкасари. Близо до еврейския квартал вдъхна аромата на портокалови дървета и влажна земя, после сви по тесните улички на Санта Крус, а шумът от стъпките му го изпреварваше. Не знаеше колко дълго е вървял, но чувстваше, че е изминал голямо разстояние извън времето, като в сън. Изведнъж се оказа в центъра на малък площад с къщи, боядисани в червеникава охра и бяло; площад с перила, саксии с мушкато и пейки покрити с плочи, на които бяха изрисувани сцени от „Дон Кихот“. А в единия му край, обградена от скеле, с полуразрушена камбанария и покровителствана от безглава Дева, от триста години се издигаше църквата „Богородица със сълзите“, пълна със спомени за хора, които бяха намерили убежище в нея.
Той седна на една пейка и дълго време гледа църквата. Наблизо удариха камбани, гълъбите излетяха и отново кацнаха по стрехите. Луната беше изчезнала, но звездите все още се виждаха на небето, трепкащи неприветливо. На зазоряване стана студено и мускулите и гърба започнаха да го болят. Вече спокоен, той наблюдаваше как светлината на изток се усилва. Розовият блясък избутваше нощта към другия край на града. Ясните очертания на камбанарията, покрива и стрехите около площада — всички свидетелстваха за пристигането на деня. Петлите кукуригаха, защото Севиля е град, където петлите все още кукуригат призори и Кварт стана, сякаш се събуждаше от дълъг сън.
На входа извади ключа и го завъртя в ключалката. Вратата изскърца, когато я отвори. През прозорците се процеждаше достатъчно светлина, за да вижда пътя си между пейките към олтара, който още беше в сянка. Пред него гореше свещ. Той застана в средата на църквата и погледна към изповедалнята с отворена врата, към скелето до стените, към изтърканите плочки и черния отвор на криптата, където лежаха останките на Карлота Брунер. Коленичи пред една от пейките и изчака, докато денят настъпи окончателно. Не се помоли — не знаеше на кого да се моли, — а обичайните ритуали не му се виждаха подходящи. Затова той просто чакаше с опразнено съзнание, успокоен от тихата увереност на старите стени. В засилващата се светлина различаваше брадат пророк, ангелски криле, облак или неясна фигура върху почернелия от дим таван.
Слънцето най-после се появи и премина през прозореца с оловните очертания на Христос. Олтарът, издигнат в чест на Бога, блесна с бароковата си позлата и светли колони. Светата Дева смачка главата на змията с крак и това, помисли си Кварт, беше единственото, което имаше значение. Той би камбаната. После седна на пода под въжето и изчака половин час, после повтори. Имаше още четвърт час до литургията в осем.
Той запали лампата и шест свещи — по две от всяка страна на олтара. Нареди книгите и стъклениците, после отиде в ризницата и изми лицето и ръцете си. Отвори шкафа и чекмеджетата, извади църковната утвар и избра подходящите одежди. Когато всичко беше готово, ги сложи по ред и начин, който никой духовник, обучаван в семинария, не може да забрави. Започна с наметалото, ивица бяло платно, все още носена от заклетите традиционалисти и старите свещеници като отец Феро. Следвайки ритуала, целуна разпятието в центъра му, преди да го наметне на раменете си и да завърже панделките на гърба. Имаше три стихара — двата му бяха малки, затова избра третия, вероятно онзи, който беше използвал отец Лобато. После взе стария копринен филон с потъмняла златиста бродерия и го нахлузи през главата си. Щом се облече, застана неподвижен, загледан в овехтялото старо разпятие между двата тежки свещника. Въпреки че не беше спал, се чувстваше в ясно съзнание и спокоен, както когато седна на пейката на площада. Следването на ритуала, изпълняван по същия начин от други свещеници в продължение на почти две хиляди години, намаляваше чувсвото му за самота. Нямаше значение, че храмът е повреден, че камбанарията е обградена със скеле, че картините на тавана са избелели. Или тази на стената, където Мария беше склонила глава пред един ангел — изпъстрена с пукнатини, петна и с потъмнял лак. Или че на края на телескопа на отец Феро, отдалечени на милиони светлинни години, студените звезди се подиграваха със всичко това.