Прокрадващ се в сенките

— А ти да не искаш да те изпращат с фанфари? — захили се шутът. — През деня има прекалено много очи. Ще тръгнат слухове.

— Всички, които са искали, вече са научили за нашето малко пътешествие — резонно възразих аз.

Шутът само изсумтя и премълча.

— Между другото! — сетих се аз. — Как така се вмъкна в заключената стая?

— Не си само ти, Гарет, който можеш да отваряш ключалки — сините очища на гоблина весело блестяха. — Тук има таен проход… Готов ли си?

— Сега, нека само да си събера нещата — изръмжах.

— Всичко вече отдавна е събрано и натоварено в дисагите на Пчеличка. Позволих си да се погрижа за най-добрия си приятел.

— Кой е най-добрият ти приятел?

Шутът, както и преди, остави ироничния ми въпрос без отговор.

По пътя срещнахме Халас и Делер. Тази неразделна двойка също крачеше към конюшнята, оживено спорейки по пътя. Както се казва, на гърбавия гърбицата ще изправят. Изненадващо, но и двамата бяха живи и здрави, явно така и не се бяха сбили. Дивите се присъединиха към нас и останалата част от пътя изминахме заедно.

— Ти по-добре ми кажи къде ходи през нощта? — обидено мърмореше Делер.

— При роднини в града — невъзмутимо отговори Халас.

— Да бе, как не — засмя се джуджето. — Притрябвал си им в два през нощта. Само тебе чакат. Сигурно пак по жени?

— Дори и по жени да е! — ядоса се Халас. — На теб какво ти влиза в работата?

— И някаква торба домъкна — продължи да мърмори Делер.

Наистина, на гърба на гнома имаше платнена торба. Такива торби носеха миньорите и търсачите на скъпоценни камъни в Стоманените шахти.

— И какво от това? — Халас започна да пали лулата си и Делер презрително сбърчи нос.

— Какво мъкнеш в торбата? — полюбопитства джуджето.

— Аз не те питам какво имаш в бъчонката — гномът с всички сили се стремеше да смени темата на разговора.

— Че какво има да питаш? — леко изненадан попита Делер и разклати обемистото буренце, което той, пухтейки, носеше с две ръце.

Буренцето, трябва да се отбележи, беше наполовина по-голямо от джуджето, и в него нещо радостно забълбука.

— Вино има в него, вино.

— И откъде си успял да се добереш до такава ценност? — захили се Халас, изпускайки кръгчета тютюнев дим.

— Кли-кли ми помогна — щастливо се усмихна джуджето. — От сталконовските запаси.

— И какво ще правиш с него?

— Ще го пия! Мотика имаш, не глава! — изрева джуджето. — Какво се прави с вино? Ще го сложа на коня и кротко ще си го пия.

Последната фраза Делер произнесе със замечтан израз на лицето.

— Току-виж си си докарал неприятности! Ще научи Чичо… — промърмори гномът.

Влязохме в конюшнята. Първото, което се набиваше на очи, бяха оседланите коне и въоръжените мъже. Тук бяха вече познатите ми Диви, само че сега за нетренирано око би било трудно да познае, че това са Диви сърца, а не най-обикновени войници от пограничен гарнизон. Знаменитите нашивки на зъбати сърца безжалостно бяха съдрани от износените кожени куртки. Дръжката на огромния меч на Фенерджията, както забелязах, беше увита с лента черен плат, скриваща златното дъбово листо на майстора. Още една предпазна мярка или начин колкото се може по-малко да се привличат чуждите погледи. Любимата си играчка, биргризена, Мумр като по чудо беше прикрепил до дисагите и очевидно беше уплашил до смърт нещастното пъстро конче с оръжието. Горкото уплашено въртеше уши и хвърляше подозрителни погледи към Фенерджията, седнал отгоре му. Едва тогава осъзнах от какво се страхуваше кончето. Мумр с най-замислен вид въртеше свирката в ръце, очевидно се чудеше: да посвири или не? Музиката на Фенерджията плашеше не само хората, но и животните. Надявам се никога повече да не чуя тази гадна свирка.