Фурията на принцепса

Третият ловец се появи отзад на Тави и хвърли меча на Варг на собственика му.

Варг се обърна към победената кралица и с четири бързи, тежки удара разчлени тялото й. Погледна към Тави и откри, че алеранецът го гледа втренчено.

— Най-добре да съм сигурен — изръмжа Варг.

Тави разсече паяка, който скочи към него. Паяците по природа бяха агресивни и макар че вече не ги нападаха на огромни вълни с една-единствена цел, вероятно беше лоша идея да остават в кошера по-дълго, отколкото беше абсолютно необходимо.

— Да се махаме! — извика Тави и се насочи към изхода, а двамата каними го последваха.

Извън кошера Тави откри, че около входа са издигнати невисоки земни насипи, очевидно дело на земните фурии на Макс и Дуриас. Двамата алеранци стояха с окървавени оръжия в ръце. Мечът на Макс още беше обгърнат от огнени езици, а мъртви ворди лежаха върху земния вал. Кайтай стоеше между тях, собственият й меч също беше обагрен, докато Анаг с брадва в ръка и в покрита със зелена кръв синьо-черна броня стоеше по-назад — там, където най-добре можеше да използва предимството на по-високия си ръст и широк размах.

Зловещият, озарен в зелено свят на ворда беше в хаос. Всякакви кошмарни създания изпълваха предутринния здрач, мятайки се в нещо, което изглеждаше като чисто, неосъзнато безумие. Един ворд-каним беше сграбчил и захапал близкия бор, докато друг ворд във формата на жаба променяше формата си отново и отново. В същото време някои восъчни паяци спокойно се плъзгаха в общия поток, докато други скачаха възбудено или се вкопчваха един в друг, изпълвайки околността с безкраен брой размахващи се крака.

— Пригответе се! — извика Тави. — Махаме се оттук!

— Алеранецо! — рязко каза Кайтай. — Кракът ти.

Тави за миг я погледна неразбиращо, преди да осъзнае за какво говори и да погледне надолу. Кракът му на мястото, където вордската кралица го беше ударила с нокти, кървеше — не фатално, но ако не се превърже, можеше да се влоши. Беше използвал толкова много метална магия, че дори не беше забелязвал болката от раната, която изглеждаше също толкова част от фона, колкото воя и писъците на дезориентираните ворди.

— Разбрах — каза Максимус. Той заби меча си в земята, извади манерка от колана си и я подаде на Кайтай.

— Изсипи това върху ръцете ми, докато затварям раната — каза й той.

Докато другите прогонваха всеки приближил се ворд, Тави усети как ръцете на Макс стискат крака му. Докато Кайтай бавно изпразваше манерката над раната, хватката на големия антиланец изгаряше като огън, първо миг, после още един, после още много такива моменти. Тави стисна зъби и концентрира вниманието си върху задържането на меча в ръката си, докато Макс го освободи.

— Готово — каза накрая Антилан. — Вече е достатъчно добре.

Кайтай хвърли поглед към Тави и с хищническа усмивка го дари с бърза, но гореща целувка. — Води.