Кралят на казиното

Същия ден началникът на криминалната милиция полковник Зарецки изчезна безследно. Първа се разтревожи съпругата му, защото той не се прибра цяла нощ, макар че на тръгване от кабинета си й се беше обадил, че след час-два ще си бъде у дома. Дежурният в милицията не обърна особено внимание на съобщението й. Но когато на другия ден полковникът не се яви на важно съвещание, водено лично от генерала, началника на областното управление на МВР, служителите на криминалната милиция сериозно се замислиха. След два часа по всички градски и селски отделения и постове се получи заповед от генерала за незабавното издирване на изчезналия полковник Зарецки.

Голям шум се вдигна и сред престъпните групировки, които бяха научили за изчезването още щом постъпи съобщението в милицията. Кръстникът на воронежката мафия Льонка Пръста бълваше огън и жупел. „Ще ми го доведете тук жив или мъртъв!“ — такава беше неговата шефска заповед.

А всъщност Сергей Иванович Зарецки се намираше в малко каменно хамбарче съвсем близо до своята служба, само на някакви си десетина минути път пеша, ако се върви по централната улица, а през дворовете — и по-близо. Във Воронеж, както и в много областни градове, имаше дори в центъра запазени отпреди революцията едноетажни къщи — солидно издигнати за векове, с дворчета, обрасли в храсти и овошки. В тях живееха коренните жители на града, получили къщите си по наследство. В една подобна къща живееше и Юрий Дмитриевич Милков със своята съпруга. Той също си имаше малък двор, където бе засадил няколко лехи със зеленчуци и отглеждаше огромни домати. Точно до къщата му, сбутан в дъното на двора, беше каменният хамбар, нисък и съвсем незабележим от улицата, затулен от кичест люляк, една вишна и една слива. На вратата на хамбара висеше голям ръждясал катинар, който не бе отключван от незапомнени времена. Пък и нямаше защо, тъй като Милков влизаше в помещението направо от къщи през една вътрешна врата, за която почти никой не знаеше. Той използваше хамбара за зимник, вътре бе уютно и винаги прохладно, независимо от летните жеги, миришеше на сушени плодове, а наесен Юрий Дмитриевич прибираше в него круши, ябълки, пъпеши и консервирани буркани със зимнина. Именно тук седеше на един стар диван Сергей Иванович Зарецки. Бяха го отвлекли съвсем незабелязано, дори косъм от прическата му не беше мръднал, а когато той се посъвзе след съкрушителното бодване от пръста на Демидич и се огледа, видя срещу себе си усмихнатия Грязнов и майор Голованов. Съобразил, че няма смисъл да крещи и да се възмущава, а още по-малко да заплашва, Зарецки спокойно попита, потривайки ребрата си отдясно: