![Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/3/4/ricaryat-na-shalion-paladin-of-souls-bg-download.jpg)
Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]». Краткое содержание книги:
Всички, боледували някога от малария, получиха нови, силни пристъпи на болестта. Хубавата трапезария на Катилара скоро се напълни със сламеници и със стенещи, трескави, зъзнещи и халюциниращи хора. Ди Кабон бе принуден да помогне в грижите за болните, много от които невероятно бързо се превърнаха в умиращи. Докато се свечери, лицата на войниците и слугите, с които Иста се разминаваше по коридорите и в дворовете, вече не бяха напрегнати и уплашени, а бледи, объркани и отчаяни.
По залез-слънце Иста се качи на северната кула, най-високата, да прецени положението. Лис, вмирисана на дим от пожара и куцукаща от сблъсъка си с подивели копита, се качи бавно след нея. Един мъж в сиво-златен табард изтрополи зад тях и стовари камъните, които носеше, върху растящата купчина до бойниците, размени си няколко мрачни думи с двама свои другари, чиито лъкове без тетиви бяха захвърлени в един ъгъл, после се обърна и заслиза тежко по виещото се стълбище.
В равната светлина на залязващото слънце обезлюденият пейзаж изглеждаше неестествено красив и ведър. В ореховата горичка спретнатият джоконски лагер, изглежда, пируваше — огньовете разнасяха ароматното ухание на готвеща се храна. Малки групи конници яздеха насам-натам, патрулираха или разнасяха съобщения — или просто бяха излезли да се раздвижат, ако питаха Иста. Всички бяха с морскозелени табарди.
Над градчето, зад стените му в долината, също се издигаха колони дим, само че грозни и черни. С по-добър достъп до вода от замъка на билото гражданите бяха успели да овладеят повечето пожари, засега поне. Ала малкото миниатюрни фигури, които Иста виждаше да се лутат уплашено по улиците, изглеждаха вдървени от умора. Мъжете зад стените клечаха или седяха неподвижно, или лежаха, сякаш заспали от изтощение. Или мъртви.
Тежки стъпки изстъргаха по каменните стъпала и Иста се обърна. Лорд Илвин се появи на върха на кулата; носеше малка мръсна платнена торба. Дори нежната светлина на залеза не успяваше да омекоти бледите черти на мръсното му лице. Сажди и пот се бяха смесили и засъхнали в най-невероятни посоки, така както бе обърсвал с ръка мръсотията от очите си. Още преди часове беше зарязал ризницата и прогорения си табард и сега ленената му риза, покрита с малки черни дупчици от огнените искри, бе залепнала за тялото му.
— А — каза той с глас, който звучеше така, сякаш излизаше от дъното на миньорска шахта. — Тук сте.
Тя кимна. Той застана до нея и двамата сведоха очи към изтощения Порифорс зад измамно солидните му външни стени.
Конюшните бяха изгорели до основи. Почернели греди лежаха захвърлени в двора пред тях, изпочупени керемиди ги покриваха като разляна кръв. Дворът с фонтана също беше пострадал тежко — едната галерия се беше сринала, фонтанът зееше пресъхнал и пълен с отломки. Покрай едната му страна бяха завързани коне; гърбовете им изглеждаха странно от тази височина. Малкото хора, които се виждаха, крачеха бавно, с приведени рамене.
— Да сте виждали просветен ди Кабон? — попита Иста.
Той кимна.
— Помага на болните. Напълнили сме три стаи със сламеници. Няколко души преди малко легнаха с дизентерия. Без вода за миене, не ни трябват дори демони, за да плъзне това из замъка. Ако караме така, Сордсо като нищо ще превземе Порифорс още утре сутринта само с шест понита, въжена стълба и квадриански църковен хор от деца. — Той изскърца със зъби — те се белнаха на фона на почернялото му лице. — О. — Подаде й торбата. — Искате ли малко печено конско? Не се е развалило. Все още.
Иста изгледа колебливо торбата.
— Не знам. От Перо ли е?
— Не. За щастие.
— Не… точно сега, благодаря.
— Трябва да поддържате силите си. Само боговете знаят кога пак ще ядем. — Измъкна парче месо и го задъвка усърдно. — Лис? — Той й предложи торбата.
— Не, благодаря — с треперлив глас повтори Лис думите на Иста. Без да последва собствения си съвет, Илвин подаде торбата на бившите стрелци, сега хвърлячи на камъни, които му благодариха и приеха месото с не чак толкова голямо отвращение. Чу се пукот — още една греда в руините на конюшните беше поддала и се срина на земята сред облак сажди. Илвин пристъпи към вътрешната страна на кулата и отново погледна към разрушението долу.
— И това само за един ден. За по-малко от ден. Копелето ми е свидетел, не знам колко ще е останало от нас след седмица.