Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Хайде де, аз пък си помислих, че е гениално хрумване. Подценявате се, милейди.

Иста се изчерви.

— Боя се, че нямам талант за… — тя преглътна — за флиртове. На младини бях прекалено глупава. Сега съм стара и безлична. — „Твърде глупава, после твърде побъркана, после твърде безлична, после твърде късно…“ — Просто не съм от този тип.

— Така ли? — Той се завъртя, облегна се на парапета и взе ръката й с изражение на силно любопитство. Почерненият му от саждите показалец се плъзна по набитите с мръсотия линии на дланта й. — Чудя се защо ли. Казват, че съм бил умен човек. Би трябвало да открия отговора, след кратко проучване. Ако картографирам поземления план на замък Иста, ако отбележа защитата му…

— Ако откриете слабите места? — Тя дръпна решително ръката си.

— Добре, да сключим сделка — знание за знание.

— Лорд Илвин, сега не е нито времето, нито мястото за това!

— Вярно. Толкова съм уморен, че едва ли мога да стана. Нямам предвид на крака.

Последва кратко мълчание.

Устните му отново се извиха в широка, бяла усмивка.

— Ха. Защо ми се стори, че устата ви потръпна?

— Не е вярно. — Сега обаче наистина потръпна, въпреки волята й, при това напомняне за птичката в гнездото й.

— Какво ти потрепване — направо се хилите самодоволно!

— Не е вярно.

— Поетите говорят за надеждата в женската усмивка, но аз определено предпочитам самодоволното кискане. — Палецът му неусетно бе започнал да гали настоятелно дланта й. Усещането беше чудесно. Искаше й се да разтрие раменете й, стъпалата й, врата й, всичко, което я болеше. И всичко наранено.

— Нали казахте, че Арис е големият съблазнител в семейството? — Опита се да мобилизира достатъчно енергия, за да дръпне ръката си, и не успя.

— Нищо подобно. Той не е съблазнявал и една жена в живота си. Те му скачаха от засада по своя воля. Не без причина, признавам. — Усмихна се за миг. — Така става, когато си спаринг-партньор на най-добрия фехтовач в Карибастос. Винаги губех. Но ако някога срещна третия най-добър фехтовач в Карибастос, тежко му и горко. Арис винаги е бил по-добър във всичко, с което се захващахме. Но има едно нещо, което аз мога да направя, а той — не.

Масажът беше виновен — приспа вниманието й и тя попита, без да мисли:

— Какво?

— Да се влюбя в теб. Сладка Иста.

Тя се дръпна като опарена. И преди беше чувала това обръщение, но не от тези устни.

— Не ме наричайте така.

— Огорчена Иста? — Веждите му се вдигнаха високо. — Раздразнителна Иста? Сърдита, избухлива, своенравна Иста?

Тя изсумтя. Илвин се отпусна и устните му се извиха отново.

— Е, все ще се науча да пригаждам речника си.

— Лорд Илвин, дръжте се сериозно.

— Разбира се — веднага каза той. — Както заповядате, царина. — Поклони се леко. — Достатъчно стар съм, за да съжалявам за много неща. Направил съм своя дял от грешки, някои — той изкриви лице в гримаса — ужасни наистина, както сама знаете. Но ме мъчат дребните, лесни неща — целувките, които съм пропуснал, и любовта, която съм премълчал, защото не е имало време или мястото е било неподходящо, а после мигът вече е бил отминал… Изненадващо мъчителни са тези тъги, непропорционално за размера си. Мисля, че тази нощ шансовете на всинца ни се смаляват драстично. Така че ще огранича броя на съжаленията — колкото и кратък живот да им остава — поне с едно…