Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Тъмновиолетов плисък светлина се стрелна пред вътрешното й зрение и тя обърна глава да го проследи. Някъде отдолу се изви гневен вик. Иста въздъхна, прекалено уморена да преследва загадката.

— Дори не искам да погледна.

Илвин също бе обърнал глава по посока на вика. Ако се съдеше по липсата на по-нататъшна реакция от негова страна, и той споделяше преситата й от ужаси. Само че той пак се обърна към нея, присви очи и отбеляза:

— Погледна натам преди да се чуе нещо.

— Да. Виждам атаките на магьосниците като светлинни изблици с вътрешното си зрение. Като малки светкавици, които прелитат от източника към целта, или като горящи стрели. Не мога да кажа предварително какъв ще е ефектът им обаче, всичките ми изглеждат повече или по-малко еднакви.

— Можеш ли да различиш магьосниците от обикновените хора само като ги погледнеш? Аз не мога.

— О, да. Демоните и на Катилара, и на Фойкс ги виждам като форми от светлина и сянка вътре в границите на собствените им души, които, понеже и двамата са живи, са привързани към телата им. Демонът на Фойкс все още запазва формата си на мечка. Измъчената душа на Арис го следва, сякаш се мъчи да не изостава от тялото.

— От какво разстояние можеш да определиш дали един човек е магьосник?

Тя сви рамене.

— Докъдето виждат очите ми, предполагам. Не, по-далече от това, защото вътрешното ми око съзира формите на духа и през материята, ако внимавам и се съсредоточа, още по-добре ако затворя очи, за да намаля вмешателството на материалните обекти. Шатри, стени, тела, всички те са прозрачни за боговете и за божественото зрение.

— А какво могат да виждат магьосниците?

— Не съм сигурна. Изглежда, Фойкс не виждаше повече от обикновените хора, преди да споделя дарбата си с него, само че неговият демон е неопитен.

— Хм. — Той помълча замислено. — Ела тук. — Хвана я за ръка и я дръпна към западната страна на кулата, откъдето се виждаше ореховата горичка. — Дали не би могла да определиш къде точно се намират магьосниците на Джоен? В лагера й, оттук?

Иста примигна.

— Не знам. Бих могла да опитам.

Основите на дърветата вече тънеха в сиви сенки, макар че върховете на короните им още се багреха в златно под окъснелите лъчи на залязващото слънце. Лагерните огньове намигаха през листата, виждаха се и бледите очертания на множество палатки. Лекият вятър донасяше до кулата гласове, но не достатъчно ясно, за да се различат думите. От другата страна на горичката големите зелени шатри, крещящо окичени с разноцветни флагове, започваха да греят като фенери от лампите, запалени вътре.

Иста си пое дълбоко дъх, готова да настрои ума си. Протегна възприятията си и затвори очи. Ако успееше да усети Джоен или Сордсо оттук, дали и те щяха да я усетят? И ако Джоен я усетеше… Пое си още веднъж дъх, прогони плашещата мисъл и решително разгъна отново душата си.