Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Смяташ да претендираш за къщата, но не и за леглото ми, така ли?
— Така гласеше нашата спогодба. Закрилата на дома ти, докато я искам, и два милиона ливри за „Вихрения танцьор“. Статуетката е вече в ръцете ти. Когато пристигнем в Париж, аз веднага ще отида в кафене „Дю Ша“ и ще им дам парите. Сигурна съм, че те могат да уредят да получиш от Мария Антоанета свидетелство за прехвърляне на собствеността. В такъв случай ти ще можеш да се грижиш за сделките си, а пък аз — за моите работи.
— За живописта?
Жулиет сведе мигли.
— Да.
— И ще живеем така, без всякаква чувствена мисъл и похотливо желание? — Той поклати отрицателно глава с дяволита усмивка, която тя вече познаваше толкова добре. — Жулиет, това няма да продължи дълго. Ти си прекалено темпераментна, а желанието и на двама ни е твърде силно. Преди да мине седмица, ще свиеш знамената.
— Не, не! И ти не би трябвало да опитваш, понеже то би противоречало на нашето споразумение.
— Е, хайде, можем да поставим на изпитание твоята решителност. — Жан Марк се изправи и тръгна към писалището. — Веднъж ти бях предоставил правото на избор. Но втори път няма да постъпя така — И той прибави, сякаш между другото: — Струва ми се, че все някога ще се оженим.
Тя впери в него очи, без да повярва на ушите си.
— Да се оженим ли?
— Както ти съвсем правилно отбеляза, детето трябва да носи името Андреас. — Той се усмихна. — А твърдото ми намерение е да ти направя дете, Жулиет! Вече съм взел решение!
— Ала аз ти казах, че нямам намерение… — Тя тръгна към вратата. — Ти не си с всичкия си!
— Не ми оставяш никакъв друг избор. Вероятно това е единственият начин да спечеля играта.
Тя отлости вратата.
— Жулиет!
Тя му хвърли поглед през рамо.
В изражението на лицето му нямаше и помен от подигравка и ехидство.
— Аз… аз много се надявам, че не съм ти причинил болка!
— Не бих допуснала. — Тя се обърна. — Ще те изчакам в градината, докато решиш да се качиш на кораба. Кога тръгваме за Кан?
— Въобще няма да тръгнем.
Изненадата й беше пълна.
— Няма ли да се върнем във Вазаро?
— От Марсилия ще отпътуваме за Париж. Ако вдигнем платната за Кан, съществува опасност Франсоа да е придумал местните власти да конфискуват „Bonne Chance“ и да заграбят товара. — Той направи кисела гримаса. — Не мога да поема този риск. Вече загубих осем кораба, които републиката ми отне.
— А в Марсилия корабът не може да бъде конфискуван, така ли?
— Ние няма да отидем в пристанището. Напротив, ще хвърлим котва някъде по крайбрежието и с багажа и с „Вихрения танцьор“ ще слезем с лодка на брега.
— И ти ще вземеш статуята в Париж?
— Искам да я държа при себе си. Никой няма да предположи, че я мъкна с мен.
— А „Bonne Chance“ накъде ще отплува оттам?
— За Чарлстън в Америка, където ще се присъедини към остатъка от моята флотилия.
Тя се втренчи замислено в него.
— Всичко това ти си подготвил и планирал още преди да напуснем Париж.
— Човек трябва да е далновиден, ако иска да оцелее. — Той се усмихна. — И щом като опряхме до далновидността, какво име ще изберем за моя син?
Тя го погледна объркано и за пръв път без увереност. Жан Марк беше умен и хитър като лисица, беше безогледен при подбора на средствата и беше избрал начин на действие, който можеше да я отклони от нейния самостоятелен начин на живот, ако не му се опълчеше също толкова умно, хитро и решително.
— Невъзможно!
— Забележително име и ако настояваш на него, няма да възразя срещу…
Хлопването на вратата прекъсна края на изречението му.
Жълтугата беше вече обрана и в полята на Вазаро цъфтяха зюмбюли и нарциси. И теменужките разтваряха цветчетата си, но не из градините. Нежните цветя предпочитаха сенчестите места и затова лехите с теменужки бяха под портокаловите и маслиновите дървета. Те трябваше да се берат много рано, още преди зазоряване, когато уханието им беше най-силно.
На втората сутрин от беритбата на теменужки Франсоа стоеше до талигата и наблюдаваше как берачите се движат с фенери между дърветата. Пламъците на десетки факли озаряваха мрака, черният дим се издигаше и се стелеше върху короните на дърветата.
— Не е ли чудесно?
Той се обърна и видя Катрин да се приближава на рижата си кобила.
— Защо не остана да си поспиш сладко-сладко? Съвсем не е нужно и двамата да сме навън от ранни зори.
— Бях прекалено възбудена. Вчера наблюдавах добиването на есенцията и не ми остана време да надзърна при берачите на теменужки. — Погледът на Катрин се насочи към групата дървета и цветоберачите. Мигом съзря Мишел, който й помаха с ръка. Тя размаха в отговор десница и после каза на Франсоа: