Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Тя излезе бавно от салона и тръгна нагоре по стълбите. В този миг не можеше да мисли за ядене. Беше объркана и натъжена, но в мрака тлееше и искра надежда. Преди да беше настъпило следващото утро, трябваше да подреди мислите си.
Преди Франсоа да е напуснал Вазаро.
Над Вазаро се стелеше утринната дрезгавина и покриваше с прозрачен бял воал пищното великолепие на цъфтящите поля.
— Франсоа!
Франсоа се обърна и видя, че Катрин тичаше към него през двора, покрай конюшните и оборите. Все още беше облечена е жълтата рокля от предишната вечер. Няколко кестеняви кичура коса се бяха измъкнали от плитката й.
Останала без дъх, тя спря пред него.
— Не си тръгвай!
Той стоеше като вцепенен, без да отмества погледа си от нея. Тя пристъпи още една крачка.
— Моля те… не искам да си тръгваш! Искам да останеш при мен и Мишел. Цяла нощ размислях върху онова, което ми каза. — Тя облиза напуканите си устни. — Не знам дали те обичам, но изпитвам нещо… нещо особено, когато сме заедно. Бих желала да останеш при мен, за да видим дали… не би било толкова лошо, ако свикна с тази мисъл.
— Не, не би било лошо — каза той меко. — Би било много приятно, би било чудесно! Но не би излязло нищо от това, Катрин.
— Ще ме… прегърнеш ли?
— Катрин…
— Не е голяма услугата, за която те моля. — Тя пристъпи още по-близо, така че застана съвсем плътно до него. — Не мисля, че ще изпитам страх. С теб ще бъде различно. Но все пак как да съм сигурна, преди да ме вземеш в прегръдките си.
Той я притегли към себе си, а тя се отдаде на насладата. Тялото му беше топло и силно, но тази сила не я плашеше, а й вдъхваше сигурност. — Действително е твърде мило! — Каза го неуверено, като се сгуши плътно в него. — Чудесно е!
— Да! — Гласът му отекна приглушено, тъй като беше заровил лицето си в косата и. — Да, скъпа! Чудесно е!
Катрин го прегърна и го притисна в обятията си.
— Франсоа, обичам те! — прошепна тя. — Не се връщай в Париж! Какво ще правиш там? Остани малко при мен и ако проявиш търпение, ще се постарая за кратко време да…
— Не.
Тя потръпна цялата и го погледна. Под слънчевия загар той беше пребледнял като восък, а в очите му проблясваше влага.
— Защо не?
— Не мога — изрече той с пресипнал глас. Обхвана лицето й е две ръце и го приближи до устните си, докато разстоянието се стопи. — Катрин! Моя Катрин…
Топлите му устни докоснаха нейните с невероятна нежност, задържаха се малко и отново се отдръпнаха. Тя никога не беше изпитвала толкова сладостно чувство!
После я придърпа неочаквано бурно в обятията си. Студената му твърда буза се притисна до лицето й.
Франсоа вдигна глава и разтреперан си пое дълбоко дъх. После отстъпи крачка назад и яхна жребеца си.
— Сбогом, Катрин!
Той ме напуска, помисли си тя отчаяна. Болка, внезапна и пронизваща, я обзе и замъгли съзнанието й. Не трябваше да я изоставя! Не трябваше, ако я обича!
Катрин изтръпна, когато осъзна, че навярно в постъпката му се криеше някакъв недостъпен за ума й смисъл.
Тя пристъпи към него.
— То е… заради онова, което мъжете ми причиниха? Ти беше казал, че нямало значение. Нима си променил мнението си?
Той впери поглед в лицето й.
— Ако е така, не бих желала да останеш. Тези мъже се отнесоха с мен сякаш бях дрипа. Но все пак аз имам стойност! — Паднала духом, тя се бореше със сълзите си. — Но аз трябва да знам! Това ли е причината за твоето сбогуване? Защото ме опозориха и оскверниха?
— Да!
Загубила ума и дума, тя впи очи в него.
— О, господи, не става дума за това, което другите ти направиха, а за това, което аз не направих. Бих могъл да им попреча, когато се нахвърлиха като зверове върху теб. Имах възможността да избирам и избрах противното!
В погледа й се четеше недоумение.
— Искаш ли да знаеш кой беше вторият мъж, който те изнасили? Дюпре! — Последните думи произнесе високо и задъхано. — Аз току-що бях пристигнал в обителта. Дюпре разпозна в мен довереното лице на Дантон и ме поздрави. Той ме отведе в южния двор. Някаква жена беше току-що измъчвана от някакви долни canailles. Видях те да тичаш през двора към портите. На лунната светлина ти изглеждаше като дете. Едно дете… — Той затвори очи. — Дюпре и Малпан побягнаха подире ти. Дюпре се заливаше от смях…
Катрин я побиха ледени тръпки.
— Той ми викна да съм отидел с тях. Аз ги последвах и видях как те преследваха нагоре по хълма към гробището! — Той отвори очи. — Бих могъл да тръгна по петите им и да ги убия! Боже мой, колко много исках да го направя!
— Ала не си го направил — каза тя беззвучно. — Ти допусна… да ме обезчестят.
— Трябваше да взема решение! С убиването на Дюпре бих си сложил клеймото на приятел на аристократите. Не можех да направя това, Катрин, но при все това постъпката ми е непростима.