Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Не е ли чудесно? Всички тези фенери, тъмнината и цветята?
Той се усмихна снизходително.
— Да, чудесно е. Ти спомена добиването на есенцията? Каква работа имаш там?
— Мишел още ли не ти е показал работните помещения? Вие прекарахте толкова време заедно, та аз си помислих, че вече те е развел навсякъде. — В погледа й пролича усърдие. — Толкова по-добре, ако не го е сторил. В такъв случай ще мога още сега да ти покажа и обясня всичко. Ела с мен!
Тя пришпори коня си и се понесе в галоп към приземния каменен навес зад господарската къща. Хладният нощен вятър нахлуваше в косите й, съживяваш и свеж. Зад себе си долови чаткането на копита и тихия смях на Франсоа. До каменната пристройка, зад навеса с каците за накисване, тя скочи от седлото и се обърна към Франсоа, който обуздаваше жребеца си.
— Запали фенера! — каза Катрин, останала без дъх, и завърза юздите за парапета пред вратата.
Франсоа слезе и запали прикрепения за седлото фенер. Широка усмивка озаряваше ъглестото му лице, а от очите му струеше същата заразителна веселост.
— А сега какво?
Тя блъсна тежката врата и влезе в полутъмното работно помещение. Кепенците на прозорците бяха притворени и въздухът беше спарен, така че изведнъж ги връхлетя уханието на теменужки, което им подейства упоително. Помещението беше празно. Едва след няколко часа работничките щяха да седнат край масите, върху които бяха натрупани стъкла в дървени рамки.
— Този начин за добиване на есенция ми е много по-близък на душата, отколкото методът на омекотяването. Той е някак по-нежен. — Катрин се приближи към първата дълга маса. — С четка се размазва масло по тази стъклена плоскост и се посипва с цветчета. После се оставят за три или четири дни в хладния мрак да се разделят с душите си, а след това…
— С душите си ли? — попита Франсоа слисан и развеселен.
— Така Мишел нарича аромата. — Тя забарабани по една от рамките. — После увехналите цветчета се свалят и върху стъклото се поръсват нови. Това се повтаря приблизително петнадесет или двадесет пъти, докато се складира помадата в тиглите. Добивът е твърде нисък, но ароматът е страшно силен. Душите са много по-силни, отколкото ония, които се получават чрез омекотяване или дестилиране.
— Сега отново употреби тази дума — каза Франсоа усмихнат. — Струва ми се, че не само Мишел приписва на аромата душа.
Тя отвърна на усмивката му.
— А защо земята и растенията да нямат душа? — Взе фенера и тръгна към вратата. — Нима ти не вярваш в съществуването на душата?
— Напротив! — Той задържа отворена вратата. — Аз вярвам, че революцията има душа.
Тя се спря насред път.
— Не съм съгласна! В манастира добих впечатление за цял живот от благородните ти революционери!
— Тези мъже не представляваха нейната душа. Те са по-скоро трънаците и плевелите, които се стремят да задушат всяка градина, ако не бъдат изтребени до крак. — Той впи поглед в очите й. — Човешките права са нейната душа. И ние трябва да се грижим за това тя да не погине в море от кръв.
— Ти трябва да се грижиш за това — каза Катрин късо. Тя притвори вратата и тръгна към коня си. — Не желая да имам нищо общо с твоята революция. Аз оставам тук във Вазаро.
— Добре. — Той я качи на седлото и после се метна на жребеца си. — Не бих искал да бъдеш в Париж. Твоето място е тук.
Навела глава, тя го изгледа с любопитство.
— И ти веднъж ме нахока заради привързаността ми към градинката в Париж. А Вазаро е просто една много голяма градина.
— Сега ми се струва, че е било твърде отдавна. — Франсоа я погледна сериозно. — Няма нищо лошо в това, човек да не желае да се връща сред трънаците. Бог ми е свидетел, че съм изкушен да подиря за самия себе си някоя градина.
— Остани тук — рече тя, като последва ненадейния си порив. — Тук ти допада. Мишел твърди, че си разбирал цветята. Няма наложителна причина да тръгваш и…
— Трябва да се връщам. И без друго останах твърде дълго. — Той се усмихна със съжаление. — Планираните няколко дни станаха седмици. Твоят Вазаро въздейства върху сетивата като опиат.
Катрин усети внезапна болка. Той щеше да замине! Щяха да приключат нещата, към които вече беше привикнала — дружелюбната му близост при полската работа, компанията му на трапезата, общият им смях, споровете за разделението на труда, разходките, при които често и Мишел ги беше придружавал.
— Кога ще тръгнеш?
— Утре в ранни зори.
— Толкова скоро? — Катрин е усилие се усмихна. — Предполагам, че е свързано със съобщението, което получи вчера. Дантон наистина ли не може без теб? Нали ми беше казал, че не е в Париж.