Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Жан Марк не отвърна нищо. Той я държеше здраво и галеше нежно къдриците й, докато тя най-сетне заспа.
Дюпре дочу как нещо пробягна между камънаците и в паника се заопитва да се вдигне на крака. Хлебарките! Те щяха да го довършат!
Той се обърна с мъка върху скалата и извика, обзет от смъртна уплаха.
Едно ребро стърчеше от тялото му, блестящо и бяло като сняг на светлината на луната.
Кръвта шуртеше от раната на хълбока му. Береше душа.
Отново долови пробягване.
Не, той не трябва да умре! Ако остане неподвижен, щяха да го връхлетят. Щяха да нахълтат в устата му, в косата му…
Той нави на топка долния край на ризата си и го пъхна в раната.
Отново пронизваща като с нож болка.
Отвори уста и нададе жаловит стон.
Болка сгърчи лицето му. В челюстта му трябва да е строшено нещо.
Взе да пълзи на лакти към дърветата, по-далеч от насекомите.
Кракът му беше счупен. Той го влачеше по камънаците, а болката го хвърляше почти в несвяст.
Не можеше да я уталожи с нищо.
Стигна до дърветата и остана да лежи, скимтящ като пес от гняв и болка. Защо майка му го нареди така, когато в отплата той искаше да й достави само радост?
Не, този път вината не беше на майка му! Това бяха другите.
Отново чу пробягване. Наистина ли бяха тук или неговата фантазия му играеше лоша шега? Нямаше значение. Не биваше да поема риска. Завлачи се нагоре по ската. Светлина! Трябваше да върви към светлината. Там, където беше светлината, нямаше да посмеят да го преследват.
Не можеше да умре тук, в мрака!
Познаваше твърде добре тварите на нощта.
Останеше ли да лежи неподвижен, щяха да го намерят и да го довършат!
Глава деветнадесета
— Мислех, че ще се върнем обратно в Кан, Жан Марк. — Жулиет се подпря на перилото на борда, когато видя отсреща високите кръгли кули на великолепния замък. Той се открояваше като бисер сред острова, който се простираше пред носа на „Bonne Chance“. — Казах на Катрин, че ще се отбием във Вазаро, преди да се върнем в Париж. Какво ще правим тук на Ил дьо Лион?
Жан Марк се обърна, за да следи как моряците спускат лодката във водата.
— Трябва да опаковам и да взема със себе си всички неща. Мебелите, дневниците, картините на баща ми.
— Защо?
— Защото не бих искал да попаднат в ръцете на вандали, ако ми отнемат замъка.
Тя го погледна изпитателно.
— Сигурен ли си, че ще се стигне до там?
Той кимна.
— Ще се стигне. Страната е обхваната от безумие, което се засилва с всеки изминат ден.
— Защо в такъв случай продължаваш да стоиш тук?
— Това е моята родина. Аз все още се надявам… — Той поклати глава. — Ала няма да си затворя очите само защото бих искал да остана във Франция. Родът и семейството трябва да оцелеят, ако ще и всичко останало да загине.
Тя се опита да запомни изражението на лицето му.
— Родът и семейството. Затова ли искаш дете от мен? Трябва ти дете, за да се осигури продължението на рода.
— Може би.
— Но това е безсмислено! Детето няма да носи името Андреас!
Погледът на Жан Марк се впи в нея.
— Вярно! Значи би трябвало някои неща да се променят.
— Освен това и двамата знаем, че не очаквам дете.
— Да. Но човек никога не знае какво ще му донесе идният ден. — Той погледна отново към замъка. — Искаш ли да слезеш на сушата с мен? Замъкът е необитаем след смъртта на баща ми. Там няма прислуга, която да се погрижи за твоите удобства и уют.
Ненадейната смяна на темата я изненада.
— Колко време ще стоим тук на котва?
— Няколко часа. Ще ми се да наглеждам товаренето, за да съм сигурен, че в замъка няма да остане нищо ценно.
— Да — каза тя бавно. — Ще да сляза на сушата.
По пътя към замъка те пресякоха градината с розите, сред които беше отраснал Жан Марк и която представляваше вече само непроходим гъсталак.
— Защо си заключил замъка след смъртта на баща си? — попита озадачено Жулиет.
— Идвах тук твърде рядко. Беше ми по-удобно да си купя къща в Марсилия и оттам да ръководя сделките си.
— Ала тук е приказно красиво! — Погледът й се зарея над безбройните алеи и мраморни фонтани в градината, която се простираше чак до проблясващата в синьо-зеленикава вода на Лионския залив. — На времето тази градина трябва да е била великолепна!