Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Буги Барабата ли? — глупаво повтори Дичо.
— Е, не си приличате, преувеличих малко… А пък снощи един кръвопиец от Армия Нощ се обади в стана, че си бил в тази тройарава. Сигурен бях, че ще се оправиш дотук.
— Ъъъъ…
— Фърляй тоя топор, Радо, обозниците ще го приберат — засмя се змеят. — Уволнение! Повече нямаш работа тук, зарежи грижите. А… такова, откога отпадна „народна“ от републиката ни България?
Радослав се втренчи в очите на дракона, където играеха лукави искрици.
— Ти… мислите ли ми четеш? Не ми харесва!
— Не! Аз и не го мога като другите. Малко съм, ха-ха, калпав от расата си. Хайде, тръгваме. Чака ни облачна ладия. Другите трима вече са горе.
— Трима? — не повярва на ушите си, когато съобрази за какво иде реч.
— Четирима Оръженосци сме. Ти колко искаш? Дузина? Или двойка Воини? Да не би по тез чукари да се е скатал Шести американски флот! Четиримата бяхме достатъчни, както се убеди.
— Чакай, чакай… ами откъде тогава…
— После, Радо, после. Нека не се бавим. Не беше ли тръгнал към истинската Змейска долна земя от приказките? Отиваме право там! Ето, погледни.
От небесата по тясна спирала се спускаше малко облаче в ореол от деветоцветна дъга. Насреща ѝ летяха калпаци и каски. Облакът увисна съвсем ниско и се стопи. Остана само дъгата и нейният източник — седефена раковина-нераковина, шишарка-нешишарка… нещо невиждано. Змейски зертон. Всъщност — зертонче. Надали по-голямо от Дичовата кооперация в София. Въртеше се около вертикалната си ос като украшение за исполинска коледна елха.
Като омагьосан Радослав тръгна напред, но спря и заби поглед… в краката си.
— Изчакай съвсем малко.
Той изтича няколко крачки в обратна посока и се отпусна на колене пред загиналия Пагар.
Този път очите не го засмъдяха, ала в гърдите си усещаше пустота. Бавно вдигна лице към кратера, където бе издъхнала самодивата. Тялото ѝ вече го нямаше там — тиловаци от погребален отряд я носеха връз кръстосани копия, с покров чиста белонска паяжина, към кладата от отломки. На върха на пирамидата от разбити каруци и грижливо полагани мъртъвци се вееше знамето на изцяло унищоженото подразделение — девета дружина от арава Шахар.
Гигантопитек в бяла траурна роба пристъпи към безжизнения грамор и коленичилия край него човек. Изгука печално и спря, оказвайки почит на покойника и скърбящия го.
Радослав разтвори сгърчените пръсти на Пагар и ги сви върху дръжката на алебардата му.
— Лека ти пръст, Братко — прошепна и непохватно похлупи мъртвите очи на войника. Ласкаво покри главата му с шлема, избърса с ръкав калта от нея и спусна забралото. Оксидираният метал завинаги скри познатото лице, толкова нечовешко и толкова скъпо.
Изправи се и постоя малко над чифтака си. Даде знак на орта-обозник. Гигантът тромаво се размърда, но изключително внимателно вдигна на ръце шампиона на Северната армия по игра на камъни. Понесе го, склонил глава, още по-прегърбен. Тихо и жално гукаше нещо неразбираемо, може би заупокойна молитва.
Дичо се завъртя на пета, отскубна своята алебарда като стръкче трева и с размах я поби обратно в пръстта. Сабленото острие потъна на повече от педя, отгоре на пръта окачи шлема си. Пискюлът се разлюля, сякаш му махаше за сбогом.
Шумът на сражението утихваше. Сигналчици и квирини събираха разгорещените бойци в колони за марш. Меките граморски ботуши газеха вражески леш и издирваха сред телата тежко ранени свои другари.
Змеят го чакаше.
— Добре дошъл, земляк — рече сериозно той. — Ще ти хареса у нас.
След няколко минутки драконовата ладия изчезна в сърцето на безшумно ослепително сияние. Приветствените викове към отлетелия облачен кораб за последен път се отразиха от стените на клисурата.
Легионите продължиха похода си.
Зад тях лечителите издигаха шатри и палатки, ортите от погребалните отряди вадеха кристални топки от ковчежета и със сгъстените лъчи на Райко подпалваха кладите.
Така трябваше да бъде. Слънцето бе дало живот, нему се полагаше да го продължи, пречиствайки смъртта с огъня си и пръскайки по света тленните останки в дим и пепел.
За да станат те отново част от живите.
Край на първа част
Бележки