Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
На Дичо му се доплака — от облекчение.
Сънародникът на Верена почти кацна, но в следващия момент тромаво плесна с криле, завъртя се, изви шия и изстреля тясно ветрило огън. Малко след това тръбачите призоваха втора и десета дружини от арава Шахар, заедно със средните отряди от шеста дружина на арава Тесан, да преградят пътя на забелязана вражеска та̀мга откъм североизток. Дичо машинално преметна брадвомеча си за бой… и затъпка на място.
Отрядите от посочените дружини напираха срещу противника, опитал се да нападне в тил пооредялата тройарава. В многокрак галоп ги изпревариха страховити белонци, ескадрон грзута едва следваше техните дири. Паякомравките първи се врязаха в колоната от мъртваци и щипките им затракаха на месо, на всички страни се разхвърчаха парцали. А после и грифоноездачите извадиха своите саби, които губеха с всеки удар по малко от блясъка си. Накрая с врага се измешаха тежкопехотинци грамори, развъртели алебардите сред общия звън и стон. Над знамената — пробити, опушени, но грижливо събрани от полето на боя и гордо развети — продължаваха да се сипят струите драконов пламък. Земята отдолу изсъхваше. Вятър вдигна пепел, лъхна воня на барут, кръв, смърт… и победа.
— Огньове, бури, пепеляк!… — прошепна Радослав. Краката го сърбяха да хукне към отряда си, да се слее с ужаса и перверзното опиянение от сечта…
„Не се поддавай на стадни инстинкти, моля! Стой тук! Няма да те гоня през цялата война!“
Отвъд всяко съмнение бе, че му говореше змеят. Мислесловата бяха престорено сърдити.
Шарканът блъвна малко огън, изфуча или кихна, струйки дим излетяха от ноздрите. Той кацна меко, разперил криле като ноктести парашути. Изправи шия и започна да изучава човека пред себе си. Дичо се изненада от цветът на очите му — шоколадов. Бяха твърде… хм, обикновени. Е, вертикалните черни зеници, то е ясно… но някак си бе очаквал и неговите ириси да са сини. Като на Верена.
Змеят стоеше и оглеждаше войника от глава до пети.
Радослав пръв наруши мълчанието. Заговори със запъване на граморски:
— Аз съм от Горната земя, змейо, и… — обърка се какво точно да каже, без да изпадне в словесна диария. — Търсех ви…
— И ние те търсихме — люшна глава в кимване змеят. — Деветнайсет шаркански клана избраха по един Посрещач, с надеждата да спечелят честта да открият витяка Радослав, потомък на боила колобър Радан Угаин… Трябваше да се обзаложа, че няма начин да не те открия преди тях! Къде се залута тъй бе, юнако?
Коленете на юнака омекнаха от радост.
Разбира се — Верена е предупредила своите, милата… Облекчението сви гърлото му, заради което езикът не изстреля веднага въпроса „Къде е тя?“. Паузата му даде време да се учуди и зяпне. До съзнанието му достигна фактът, че змеят свободно и даже небрежно говореше български.
Ах да, драконче ги е научила, за да не станат грешки при срещата…
Над Ураш-поле облаците се разкъсваха, криеха се зад скалите на клисурата, бързаха към билото на планините. Откритата след сенките им синева бе стряскащо просторна, в небето кръжаха летящи корвети, по мачтите им плющяха слънце-лунните стягове на храбрата Северна армия. Корабите носеха пресните рани на битката — димяха бордове, вееха се разкъсани ветрила, зееха тъмни пробойни. Тежък галеон се приземи да гаси пожара на палубата си. Друг един се сниши, от кърмата му паднаха жлебове, сякаш вземаше земята на абордаж, по тях плъзнаха върколаци с оранжеви войнишки значки.
Покрай дружините на битата до смърт, но победила тройарава на бегом се изнасяха подразделенията на втория ешелон. Повечето отряди не спираха. Мяркаха се алено-белите наметала на санитарите. Глутницата жадни за кръв върколашки воини се понесе като вихър напред, пръскайки лиги и виейки песента за правото си на пълнолунна плячка.
— Е те тия вече ще доизметат мъртваците от Дилмун! — възкликна шарканът. — Много шантав народ са. Виж ги, за малко да ми прегазят опашката… Чини ми се, че са единствените разумни същества, при които добрината и проклетията са разделени във времето, а баш сега са много лоши и зли!… Ти как си?
Радослав повъртя китка и размърда пръсти: горе-долу…
— Точно вечерта преди нападението върху Лагера бях в щаба — продължи дружелюбно змеят. — И се зверех на монетите, които си пуснал в обръщение сред Северната армия. Даже военните съдии се чудеха нарушение ли е това или неуместен изблик на творчество, такива са тук, да им обясняваш що е то фалшифициране на пари е загубена работа… На часа загрях, че ти си чейнчаджията, после научих за един странен бореец от Червения легион, космат като Буги Барабата. Обаче призори нали сам видя каква каша се забърка, командирската палатка на твоя легион изгоря заедно със списъците на войниците… хич не ни беше до теб, извинявай…