Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Трите смъртоколесници се движеха много бързо. Не приличаха на самолети и планери с ракетни гондоли. Плоски черносиви корпуси, никакви примитивни шевове с нитове; гладки издутини на кабини или други механизми; по периферията — гъст пунктир светлини, ослепителни дори денем, на носа — ярки до непоносимост триъгълни прожектори.
Летящи чинии.
Не оставяха димни следи, издаваха басово тихо жужене, изглеждаха хем масивни, хем някак леки, дори безтегловни. Силовите им екрани бяха по-съвършени, оръжията — също.
Дънищата на дисколетите избълваха фунии от оптично изкривен въздух, подобен на мараня. Снопове незнайно лъчение докоснаха челните редици на аравата.
Живите замряха и заедно с мъртвите се овъглиха, почерня и земята, вятър повя тънък слой пепел.
В безкрайната секунда преди да хване ножа с двете ръце и да се прицели с острието му, сякаш се канеше да стреля с пистолет, Дичо разбра как бе загинало неговото фаморско Село.
НЕГОВОТО село. Мава, Пава… и всички други.
— Аааааааа!!!…
Задушаващ гняв, жажда за мъст — целият изблик се концентрира във витяшката кама и се откъсна от нея във вид на мълния. Ураш-поле се люшна в гърма ѝ.
И веднага змейската кожа го накара да повтори удара по същия дисколет, защото първата светкавица успя само да неутрализира защитното поле на атъланската машина.
Като малко слънце огненото кълбо облиза силовите екрани на съседните апарати и угасна в грапава вълна нажежен вятър.
Левият дисколет, сякаш подигравайки се с инерцията, почти от място литна вертикално нагоре и с гръм от преодоляната звукова бариера избяга в облаците, усукващи се подире му. Втората смъртоколесница обаче се снижи, стрелна се напосоки и тогава се натъкна на магическата мрежа на колобри и вещери-квирини. Защитното ѝ поле запулсира, бордовите светлини угаснаха.
Радослав я халоса отгоре… получи се много по-слабо, отколкото той разчиташе…
… дисколетът се вряза в земята, корпусът издържа, но се отвориха трапецовидни люкове. Шурналите навън метално проблясващи същества, подобни на хлебарки, се счепкаха с белонския резервен отряд, връхлетял противника като ято скорци на лозе…
… ножът в ръцете му шавна. Острието бе нажежено, деформирано и се топеше като въглен под струя кислород. Но дръжката бе къс лед.
„Удари още веднъж, преди да те напусна, господарю. Ти си жив, аз ти служа.“
Дичо осъзна, че има само още една мълния.
Отчаяно закрещя през рамо към припълзелите под закрилата му на „змей“ войници:
— Мъ-мъ-мммахайте се от мммен!… Далеч!!! Далеч от мен!!!
Изправи се, размаха ръце, бойците плахо се свиваха, някой посочи нещо с пръст.
Той се извърна и блъвна последната си капка мощ срещу новата тройка летящи чинии. И се свлече като парцал. Тъпо погледна витяшкия нож. Това, което бе останало от него — дръжка с топящ се скреж.
Уморих го, рече си. Уморих го и изтощих себе си.
Така неистов и неопитен ездач погубва коня си, пришпорвайки го в бесен галоп отвъд границите на чия да е издръжливост.
Можех да разпределя присадената си змейска сила по-разумно, по-ефективно. Не да правя заря за Трети март…
Разбираше това твърде късно.
Стреснатите от последния му удар дисколети довършваха лупинг с невероятно къс за скоростта и размерите си радиус. Секундите, леко разтеглили се по време на схватката, отново се свиваха до нормалното човешко времеделене.
Нови две двойки смъртоколесници с подсилени защитни екрани връхлитаха и сееха невидими снопове убийствени лъчи.
Край.
Гледаше равнодушно приближаващите се апарати. Изпитваше само някаква нежна тъга и примирение.
„Сбогом, драконче. Бях толкова близо до теб…“
Бях толкова близо!
Скъсах три чифта обувки, износих два ката дрехи… сега съм с третия, последния.
Намерих си бели коси в главата и видях с очите си неща, каквито могат само да се измечтаят, но не и да се измислят, не и наяве…
Преминах през две войни. Едната ме лизна само, но тази май ще ме погълне… в края на замръзналата сега секунда. Последният ми спомен от този мой живот непрокопсан.
Ти беше най-хубавото нещо в него. Не е празна приказка.
Прости ми, че не успях да те намеря.
Още ми е чудно… и странно… и даже не ми се вярва, ала зад гърба ми останаха не просто девет планини, не километри или мили, ами светлинни години навярно. И бариери, и граници, за които самата ти не допускаше, че могат да бъдат поне мъъъничко проницаеми, та камо ли преодолими.