Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Лицето на Ашър не издаваше нищо, но аз знаех, че той слуша внимателно. Така го бяха замислили. През последните два века с него се бяха отнасяли като с изрод от цирка. Нищо чудно, че беше толкова раздразнителен.
— По-скоро ще оставя Ашър да прави с мен каквото поиска, отколкото да ти позволя да ме докоснеш.
Падма не успя да скрие изненадата си, но мигом си възвърна надменното изражение. Оскърблението никак не му хареса. Много добре.
— Може би желанието ти ще бъде изпълнено още преди края на нощта, Анита.
Не твърде успокоителни думи, обаче, кой знае защо, Ашър не ме гледаше, сякаш се боеше. Не от мен, разбира се, но че тук се играе някаква хитра игра, насочена против него. Той излъчваше такова напрежение, сякаш много често бе получавал наказания за какви ли не провинения.
— Благодаря, ma petite — прошепна Жан-Клод.
Той като че ли се успокои. Вероятно си беше помислил, че предпочитам да изгоря в адски пламъци, отколкото да се подчиня. Докато Падма не беше пуснал своята шегичка, и аз така смятах, и възнамерявах да се възпротивя. Но ако откажех, това би означавало да се бием с тях. И щяхме да изгубим. Ако даряването на малко кръв щеше да ни помогне да доживеем до сутринта, можех да го изтърпя.
Чу се ръмжене на леопард и цялата настръхнах. В залата влязоха два леопарда, около чиито вратове блестяха нашийници със скъпоценни камъни. Черният, вероятно Елизабет, ми се озъби, когато преминаха покрай мен. Те бяха с обичайния размер, не толкова високи, колкото Големия Дейн, но по-дълги. Козината им се движеше над мускулите на кадифени вълни, енергията и яростта им изпълниха залата и въздействаха на останалите върколаци като наркотик. Леопардите се изтегнаха в краката на Падма.
Почувствах енергията на Ричард. Тя изтичаше от него като ласкав поток, усмиряваше леопардите, призоваваше ги да възвърнат човешкия си облик.
— Не, не, те са мои — каза Падма. — Ще ги държа в тази форма колкото искам.
— Те ще започнат да губят човешките си качества — възрази Ричард. — Елизабет е медицинска сестра. Тя ще загуби работата си, ако остане с дълги кучешки зъби и цветът на очите й не се промени.
— Тя няма друга работа, освен да служи на мен — заяви Падма.
Ричард пристъпи напред, Жан-Клод го докосна по рамото.
— Той ни провокира, mon ami.
Ричард се освободи от ръката му, но кимна.
— Не мисля, че Господарят на зверовете може да ми попречи, ако ги накарам да си възвърнат човешкия облик.
— Предизвикваш ли ме? — попита Падма.
— Тези леопарди не ти принадлежат, Ричард — казах аз.
— Те не принадлежат на никого — рече той.
— Могат да станат мои, ако поискат — възразих аз.
— Не! — отсече Падма. — Нищо повече няма да дам. На никого — той отстъпи назад към стената, като теглеше след себе си Гидиън за нашийника. Томас сам го последва. — Ашър, твоя е.
Ашър понечи да ме хване за ръката, но аз я дръпнах.
— Имай търпение. Никой ли не ти е казвал, че очакването усилва удоволствието?
— Очаквах го повече от двеста години, ma cherie. Ако очакването усилва удоволствието, то удоволствието ще бъде наистина невероятно.
Отдръпнах се по-далече от жадния му поглед и отидох при Жан-Клод.
— Някакви съвети?
— Той ще се постарае да бъде изнасилване, ma petite. — Жан-Клод вдигна ръка и ме спря, преди да го прекъсна. — Не фактическо изнасилване, но ефектът ще е много подобен. Ако можеш, превърни това в съблазняване. Нека необходимостта стане удоволствие. Това ще е последното нещо, което той ще очаква, и може да изгуби присъствие на духа.
— Доколко да го изгуби? — попитах аз.
— Зависи доколко ти ще го запазиш, струва ми се.
Погледнах Ашър. На лицето му се беше изписала почти плашеща жажда. Жал ми стана, че над него бяха издевателствали векове наред, но аз нямах вина за това.
— Тази работа не ми харесва.
Ричард слушаше. Той се приближи до нас и прошепна:
— Ти даде кръв на един вампир, защо да не дадеш и на още един?
— Не е задължително ma petite и аз да делим кръв, за да обменим сила — каза Жан-Клод.
Ричард погледна намръщено първо него, после мен.
— Още ли се колебаеш? Нима не знаеш как да се отдадеш напълно на някого?
Лицето на Жан-Клод беше безстрастно, непроницаемо и красиво. Отместих погледа си от това невъзмутимо лице към сърдитото лице на Ричард и поклатих глава:
— Ричард, ако можех да намеря още някой, който да се присъедини към нас, така бих постъпила. Но ние вече сме свързани един с друг, затова престани да бъдеш такъв задник.