Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
как точно се произнасят думите. — Просто прочети това — промърмори той. — Би трябвало
да се получи.
Притиснал книгата към гърдите си, Саймън свали златния пръстен, който го свързваше с
Клеъри, и му го подаде.
— Ако не се получи — каза, чудейки се откъде се бе взело необикновеното му спокойствие,
— някой трябва да го вземе. Това е единствената ни връзка с Клеъри и онова, което тя знае.
Магнус кимна и си сложи пръстена.
— Е, Саймън, готов ли си?
— Хей, запомнил си името ми.
Магнус му хвърли непроницаем поглед със зелено— златните си очи и излезе от кръга.
Начаса той също стана неясен и размазан. Алек застана от едната му страна, а Изабел от
другата. Беше прегърнала лактите си и дори през мъглата, която ги делеше, Саймън виждаше
колко е нещастна.
Той се прокашля.
— Май ще е по-добре да се махнете.
Но те не помръднаха. Като че ли го чакаха да каже още нещо.
— Благодаря ви, че дойдохте тук с мен — рече той най-сетне, след като дълго напряга
мозъка си, за да измисли нещо съдържателно — те сякаш го очакваха. Само че той не беше
от онези, които държат дълги речи за сбогуване или се прощават драматично. Първо
погледна към Алек: — Ъъъ, Алек. Винаги си ми бил по-симпатичен от Джейс. — Обърна се
към Магнус. — Магнус, ще ми се да имах смелостта да нося панталони като твоите.
И най-накрая — Изи. Виждаше, че тя го гледа през мъглата, очите й — черни като обсидиан.
— Изабел. — Прочете въпроса в очите й, ала като че ли нямаше какво да й каже пред Алек и
Магнус, нищо, което да изрази какво изпитва. Отстъпи назад, към самия център на кръга, и
наведе глава. — Ами, довиждане, предполагам.
Стори му се, че те казаха нещо в отговор, но потрепващата мъгла между тях заглуши думите
им. Видя как се обърнаха и поеха по пътеката през ябълковата градина обратно към къщата.
Гледа ги, докато се превърнаха в черни точици. Докато вече не ги виждаше.
Умът му отказваше да приеме, че така и не бе успял да говори с Клеъри още веднъж преди да
умре — дори не помнеше последните думи, които си бяха разменили. И въпреки това ако
затвореше очи, чуваше смеха й да се носи над ябълковата градина; спомняше си какъв бе
светът, преди да пораснат и всичко да се промени. Навярно би било някак правилно да умре
тук. Та нали някои от най-щастливите му спомени бяха от това място. Ако Ангелът го
поразеше с огън, прахта му щеше да се разпръсне между ябълковите дръвчета и над езерото.
Нещо в тази идея му се стори умиротворяващо.
Мисълта му се насочи към Изабел. А после към семейството му — майка му, баща му и Беки.
„Клеъри — помисли си накрая. — Където и да си, ти си най-добрата ми приятелка. Винаги
ще бъдеш най-добрата ми приятелка.”
След това вдигна книгата и зачете.
— Не! — Клеъри се изправи рязко, изпускайки мократа кърпа. — Джейс, не можеш да го
направиш. Те ще те убият.
Той си взе чиста риза, облече я и започна да закопчава копчетата, без да поглежда към нея.
— Първо ще се опитат да ме разделят от Себастиан. — Прозвуча така, сякаш и сам не си
вярваше особено. — Ако не успеят, тогава ще ме убият.
— Това не ми е достатъчно. — Клеъри посегна към него, но той се дръпна и си нахлузи
ботушите. Когато отново се обърна към нея, лицето му беше придобило мрачно изражение.
— Нямам избор, Клеъри. Така е правилно.
— Това е истинска лудост. Тук си в безопасност. Не можеш да захвърлиш живота си…
— Да спася себе си означава да извърша предателство. Все едно сам да сложа оръжие в
ръцете на врага.
— Какво значение има дали е предателство? Какво значение има Законът? Ти си този, който
има значение. Заедно ще намерим изход…
— Ние не можем да направим нищо. — Джейс взе стилито от нощното шкафче и го пъхна в
джоба си, а после вдигна Бокала на смъртните. — Понеже аз няма да бъде себе си още много
дълго. Обичам те, Клеъри. — Той повдигна лицето й нагоре и я целуна, бавно и
продължително. — Направи го за мен.
— За нищо на света. Няма да ти помогна да се убиеш.
Ала той вече отиваше към вратата с широки крачки, придърпвайки я след себе си. Двамата
тръгнаха по стълбите, като говореха шепнешком.
— Това е истинска лудост — изсъска Клеъри. — Сам да се излагаш на опасност….
Джейс раздразнено изпусна дъха си.
— Сякаш ти никога не си го правила.
— Да, и това те вбесява — изшептя тя, докато подтичваше след него по стълбите. — Забрави