Град на изгубени души

от водата да стърчи старият кей, на който някога завързваха каяците си, преди голяма част

от него да се откъсне и да отплава. Почти имаше чувството, че отново чува ленивото жужене

на пчелите и усеща товара на лятото върху раменете си. Когато стигнаха до брега, се обърна

и погледна към къщата с белите греди и зелени капаци на прозорците, и овехтелите

ракитени мебели на старата закрита веранда.

— Наистина ти е харесвало тук, а? — обади се Изабел, чиято черна коса се вееше като знаме

на вятъра, повяващ откъм езерото.

— Как разбра?

— По изражението ти. Изглеждаше сякаш си припомняш нещо хубаво.

— Наистина беше хубаво. — Саймън вдигна ръка, за да побутне очилата на носа, но после се

сети, че вече не ги носи, и отново я свали. — Бях щастлив.

Изабел се загледа в езерото. Една от малките златни халки, които носеше на ушите си, се бе

оплела в кичур от косата й; Саймън жадуваше да се пресегне и да я освободи, да докосне

бузата й с пръсти.

— А сега не си?

Той сви рамене. Погледна Магнус, който държеше нещо, приличащо на дълга, гъвкава

пръчка и чертаеше с нея в мокрия пясък на брега. Беше отворил книгата със заклинания и

четеше на глас, докато рисуваше. Алек го наблюдаваше с изражението на някой, който

наблюдава непознат.

— Боиш ли се? — попита Изабел и се приближи мъничко до него. Саймън усети топлината

на ръката й до своята.

— Не знам. Толкова голяма част от страха има физическо измерение — сърцето ти започва

да бие яростно, облива те пот, пулсът ти се ускорява. Все неща, които вече не мога да

изпитам.

— Жалко — подхвърли Изабел, загледана във водата. — Запотените момчета могат да бъдат

страшно секси.

Саймън де поусмихна, което се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Може би

наистина беше уплашен.

— Достатъчно с остроумията и духовитите отговори, госпожичке.

Устната на Изабел потрепери, сякаш се канеше да се усмихне, но после въздъхна.

— Знаеш ли какво никога не ми беше минавало през ума, че бих искала? Мъж, който да ме

кара да се смея.

Саймън се обърна към нея и посегна към ръката й, без да го е грижа, че брат й ги гледа.

— Изи…

— Готово — заяви Магнус. — Свърших. Саймън, ела тук.

Те се обърнаха. Магнус стоеше насред кръг, който грееше със слаба бяла светлина. Всъщност

бяха два кръга — един по-голям и един по-малък вътре в него, а в разстоянието между тях

бяха нарисувани най-различни символи. Те също проблясваха — стоманено синьо— бяло

сияние, като това на езерото.

Саймън чу как Изабел си пое дъх, но се отдалечи, без да я погледне. Така само щеше да

направи всичко още по-трудно. Отиде до кръга, прекрачи очертанията му и застана в средата

до Магнус. Оттам светът се виждаше сякаш го гледаше през вода — неясен и потрепващ.

— Ето. — Магнус тикна книгата в ръцете му. Върху тънката хартия бяха надраскани

неразбираеми руни, ала Магнус бе лепнал върху заклинанието лист, на който бе напечатано