Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
– Ами целувай! – каза Лийша. – Нощ, натискайте се като полудели. Това касае само вас и жените ти. Но брак...
– Казах ти, че нямаме нужда от благословията на пастир – отвърна Роджър. – Кендал е моя ученичка. Естествено е да живее с нас. Скоро ще получи и разрешителното си за жонгльор и тогава ще поканим Люси да остане при нас. Със сигурност ще ѝ е по-добре, отколкото в онази колиба, която делят жените.
– Мислиш ли, че никой няма да забележи? – попита Лийша.
– Естествено, че ще забележат. Всички ще говорят за това. Роджър и неговият харем. Сам ще разпространя слуха.
– Защо? – попита Лийша. – Защо викаш скандала?
– Защото той ще избухне независимо дали ми харесва, или не – отвърна Роджър. – Аманвах и Кендал сключиха сделката още преди да се усетя какво става и само един глупак би я отхвърлил. Така че нека хората поклюкарят и ще свикнат. Ще ги накарам да ме обичат въпреки това, така че, когато Кендал забременее, никой да не се изненада, като призная детето.
– Това ти ли го измисли, или Аманвах? – попита Лийша.
Роджър разпери ръце.
– Ядрото да ме вземе, ако знам.
Наближаваше почти полунощ, когато Роджър най-после си тръгна. Лийша го изпрати с поглед през двора, обмисляйки следващата си среща с Люси.
„Ако Кендал го желае, не можеш да направиш нищо, за да я спреш – щеше да каже тя и да млъкне за миг, за да може първоначалният шок от думите ѝ да утихне. – Можеш само да го забавиш с надеждата, че момичето ще се вразуми. Съгласи се да преговаряш, но поискай абсурдни неща...“
Тя тръсна глава. „Ще има време за това на сутринта. Ако сега си легна, ще успея да поспя шест часа, преди Уонда и децата да се върнат и разни крака да започнат да тропат по верандата.“
Лийша затвори вратата и тръгна право към спалнята, като оставяше след себе си пътечка от фуркети и обувки. Когато влезе в стаята, почти беше съблякла роклята си; копринената ѝ риза беше достатъчна. Тя се изкатери в леглото, като пропусна дори обичайните си вечерни почистващи ритуали. Лицето и зъбите ѝ щяха да оцелеят няколко часа.
Имаше усещането, че тъкмо бе затворила очи, когато на вратата се потропа. Лийша седна рязко в леглото, чудейки се как може нощта да е преминала толкова бързо.
Но когато отвори очи, видя, че стаята все още е тъмна, осветена единствено от мекото сияние на защитите.
Тропането продължи, докато Лийша навличаше робата си, излизайки от стаята. Нарочно не беше използвала хора тази вечер, за да заспи по естествен начин, и сега се чувстваше по-зле, отколкото на сутринта след сватбата на Арлен. Главата ѝ пулсираше от болка при всеки удар върху дървото.
„Дано на тоя, който е отвън, да му изтича кръвта, защото иначе аз ще му я пролея.“ Лийша не положи никакви усилия да скрие гнева си, но когато отвори вратата, се озова срещу майка си.
„Създателят ме наказва – помисли си тя. – Това е единственото обяснение.“
Илона я огледа от главата до петите.
– Малко си наддала, момиче. Хората вече почват да шушукат, че графът сигурно чака наследник.
Лийша скръсти ръце.
– Слухове, които ти несъмнено подхранваш.
Илона сви рамене.
– Намигване тук, смушкване там. Нищо, което би издържало пред съдиите. Ти сложи всички клатове на масата, когато се напи и се залепи за графа пред очите на кочияша му, Лийша. Вече е късно да оттегляш залога си.
– Не сме го правили пред... – започна Лийша, но внезапно млъкна. Защо изобщо се занимаваше с нея? Леглото я чакаше. – Защо си дошла тук посред нощ, майко?
– Пфу, все още е едва полунощ – отвърна Илона. – Откога си лягаш толкова рано?
Лийша си пое дълбоко въздух. Така си беше. Преди приемаше посетители по всяко време на деня, но те поне я уведомяваха предварително.
Илона се измори да чака за покана и се промъкна покрай Лийша.
– Сложи каната на огъня, момиче. Нощите са станали студени като сърце на ядрон.
Лийша затвори очи и преброи до десет, преди да затвори вратата и да напълни каната. Илона, разбира се, не си мръдна и пръста да помогне. Беше се настанила в дневната, когато Лийша донесе подноса. Люлеещият се стол на Бруна далеч не беше най-удобното място за сядане, но въпреки това беше избрала него само защото знаеше, че дъщеря ѝ го предпочита.
Лийша запази спокойствие и седна на дивана с изпънат гръб.
– Защо си тук, майко?
Илона отпи от чая си, направи физиономия и добави още три захарчета.
– Имам новини.
– Добри или лоши? – попита Лийша, макар вече да знаеше отговора.
Не можеше да си спомни някога майка ѝ да беше носила добри новини.
– По малко и от двете, зависи откъде ще ги погледнеш – отвърна Илона. – Не мисля, че си единствената.