Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Тогава щяха да се почувстват неуязвими.
– Това тук – Уонда вдигна една дълга метална тръба с прикрепена към единия ѝ край примка от плетено метално въже – е красиянско оръжие, наречено примка за алагаи. – Тя преметна примката върху коневръза, стегна я веднага и дръпна. – Всеки да отиде и да си вземе по една. Поставила към капани за ядрони в Гората на билкарките. Ще ги използваме, за да извлечем демони навън и да ги използваме за тренировки.
– Ей, просто ей така ли? – попита Кийт. – Няма ли първо, знам ли, да потренираме малко в двора, преди да излезем голи в нощта?
Останалите замърмориха одобрително.
Усмивката не слизаше от лицето на Лийша. Голи в нощта, наистина. Лийша беше осеяла целия си имот с великозащити и защитени пътеки. Децата може и да си мислеха, че са сами навън с демоните, но всъщност щяха да са защитени почти през цялото време.
Важното беше да осъществят контакт с демоните колкото се може по-скоро, а усещането за непрекъсната опасност щеше да ги държи нащрек. Това не беше игра.
Чувстваше се като в сън, докато изпращаше с поглед Уонда и децата. Светът беше започнал да се накъдря по краищата. Погледът ѝ беше все така остър, дори и след десетте часа непрекъснато рисуване на защити. Болката в слепоочието ѝ пулсираше и ѝ причиняваше гадене, но тя се беше превърнала в почти постоянен спътник и Лийша се беше научила да се изключва от нея.
Но когато и последното дете изчезна в нощта, тя започна да запълва празнотата с образи. Калън Кътър крещеше, зовейки майка си, докато кръвта му бавно изтичаше от раните. Бриана никога повече нямаше да ѝ проговори. Нито пък Смит, ако нещо се случеше със Стела или Кийт. В съзнанието ѝ проблесна образът на демон, който отхапва главата на Стела. Сърцето ѝ удари още няколко пъти, преди тялото ѝ да осъзнае, че е мъртво. Щеше да изригне фонтан от кръв.
Тя тръсна глава, прогонвайки видението, и разтърка очите си с ръце. Най-после. Най-после щеше да успее да поспи, иначе щеше да полудее. Дори в този миг Арлен, Ахман и Тамос да влезеха едновременно в двора ѝ и да започнеха да се бият за ръката ѝ, тя пак щеше да отиде да си легне.
Запъти се към вратата с уверена крачка, но в съзнанието си вече беше облякла нощницата си и духаше свещта. Леглото я чакаше топло и меко.
– Господарке Лийша! – разнесе се безумен вик някъде отзад.
Лийша не разпозна гласа, но тонът беше пределно ясен. Това бе човек, който нямаше да се откаже, докато не поговорят.
Тя си пое дълбоко дъх, преброи до пет и мислено си облече робата. Усмивката отново грееше на лицето ѝ, когато се обърна с лице към жената, разпознавайки я веднага след часовете, които бе прекарала край леглото на дъщеря ѝ в лазарета. Беше Люси Мотовилка, майката на Кендал.
Мотовилка не беше истинска фамилия, а прякор, който просто ѝ залепна, след като чирачката на предача така и не се научи да върти вретеното. Люси беше много мила, но иначе с нищо не забележима жена, която някак си беше успяла да създаде изключителна дъщеря.
– Не е ли малко късно за посещения, Люси? – попита Лийша.
Люси приклекна в реверанс.
– Простете, господарке. Нямаше да ви притеснявам, ако не беше важно. – Тя преглътна едно ридание. – Просто не знам към кого друг да се обърна.
В съзнанието си Лийша съблече робата и отново нахлузи роклята. Въздъхна шумно, отиде до жената и я прегърна.
– Успокой се, дете – рече тя, макар Люси да беше няколко години по-възрастна от нея. – Едва ли е чак толкова зле. Ела вътре, ще сложа чая.
Люси не спираше да хлипа в дневната на Лийша. Билкарката седна в люлеещия се стол на Бруна, увита в шала на възрастната жена. Няколко пъти очите ѝ се затваряха и само клюмването на главата ѝ я сепваше и пробуждаше отново.
Най-накрая лекото успокоително, което Лийша беше сипала в чая на жената, подейства и тя се успокои.
– Добре, Люси – каза тя. – Радвам се, че ме посети, но е време да се върнем на въпроса.
Люси кимна.
– Простете, господарке. Просто не знам...
– ...какво да правя. Да, вече ми го каза. – Лийша почти бе изгубила търпение. – За какво се отнася?
– За Кендал и онези красиянски вещици! – почти изпищя Люси.
Лийша я изгледа с любопитство.
– Кой? Аманвах и Сиквах?
– Да, знаете ли какво направиха те? – попита настоятелно Люси.
– Сигурна съм, че не знам – каза Лийша, макар да имаше някакви подозрения. – Защо не пийнеш още малко чай и да започнеш отначало.
Люси кимна, сръбна шумно от чашата си и въздъхна треперливо.
– Дойдоха при мен днес следобед. Казаха, че искат да купят Кендал от мен. Да я купят! Като някоя проклета овца!