Оставих те да си отидеш [bg]

Краката започват да ме болят, но зная, че ако спра и легна тук, отстрани на пътя, повече няма да стана. Забавям крачка и докато го правя, чувам някаква кола зад себе си. Стъпвам в тревата и се извръщам от пътя, но вместо да продължи напред, тя забавя на около пет метра от мен. Чува се леко съскане от спирачките и се усеща мирис на отходни газове. Кръвта бучи в ушите ми и без да се замислям, се обръщам и хуквам да бягам, чантата ми се удря в гръбнака ми. Тичането ми е тромаво, краката ми са в мехури, а по гърба и между гърдите ми се стича пот. Не чувам колата, но когато се обръщам назад, движението ме изважда от равновесие и едва не падам. Нея я няма.

Стоя на празния път като пълна глупачка. Толкова съм изморена и гладна, че не мога да мисля трезво. Започвам да се чудя дали въобще е имало някаква кола, или сама си бях въобразила шум на гуми в асфалта, защото това е единственото, което чувам в главата си.

Спуска се мрак. Знам, че се намирам близо до брега: усещам солта върху устните си и вълните, които се блъскат в сушата. На табелата пише Пенфейш и е толкова тихо, че имам чувството, че извършвам престъпление, докато вървя из селото и надничам към спуснатите завеси, които пазят от студа на зимната вечер. Светлината от луната е слаба и бяла и кара всичко наоколо да изглежда двуизмерно, разтяга сянката ми пред мен, прави ме по-висока, отколкото се чувствам. Продължавам да вървя напред, докато не виждам брега долу, където скалите обграждат един участък от пясък в топла прегръдка. Тръгвам по една ветровита пътека, но сенките са измамни и ме обзема паника от това празно пространство, кракът ми се плъзга върху пясъка и аз извиквам. Губя равновесие заради импровизираната си раница, падам, претъркулвам се и се свличам до долу. Влажният пясък хруска под мен, поемам си дъх и чакам нещо да ме заболи. Добре съм. За момент се замислям дали не съм имунизирана срещу физическата болка: чудя се дали човешкото тяло не е проектирано така, че да не може да усеща едновременно физическа и емоционална болка. Ръката ми пулсира, но я чувствам далечна, все едно принадлежи на някой друг.

Внезапно ми се иска да почувствам нещо. Каквото и да е. Свалям си обувките, въпреки студа, и усещам зрънцата пясък под ходилата си. Небето е мастиленосиньо и лишено от облаци, луната е пълна и тежко лежи над морето, близначката ѝ се отразява на проблясващи резени във водата. Не съм у дома. Това е най-важното. Не се чувствам като у дома. Загръщам се в палтото и сядам върху чантата си, облягам се на твърдата скала и чакам.