Обичай ближния си [bg]

Чиновникът затвори шумно тирбушона и каза:

— Добре. Давам две седмици по изключение. Но след това няма да има никакво продължение.

Той взе един формуляр и започна да го попълва. Керн го гледаше като че ли е пишещ архангел. Просто не можеше да повярва на очите си. До последната минута очакваше, че чиновникът ще погледне в азбучника и ще открие, че Керн е бил вече два пъти в Прага. За да избегне тази опасност, той даде друго малко име и рождена дата. По този начин би могъл да поддържа винаги, че другият е брат му.

Но чиновникът беше толкова уморен, че не погледна нищо. Той бутна формуляра към Керн.

— Ето. Има ли още много отвън?

— Не, струва ми се. Когато дойдох нямаше никого.

— Чудесно.

Чиновникът извади кърпичката си и започна да лъска грижливо седефената дръжка на ножчето. Едва ли забеляза, когато Керн му благодари и се втурна навън, сякаш се боеше да не му отнемат разрешителното.

Едва след като излезе от сградата, той спря и се огледа. „Прекрасни небеса — помисли си развълнувано. — Прекрасни сини небеса! Върнах се, не ме затвориха, няма защо да се страхувам четиринайсет дни — цели четиринайсет дни и нощи, цяла вечност! Бог да благослови чиновника със седефеното ножче! Пожелавам му да си намери скоро друго, със скрит часовник и златни ножички.“

Пред входа до него стоеше полицай. Керн пипна разрешителното в джоба си, след това се приближи решително към полицая.

— Колко е часът? — попита той.

Имаше часовник, но за него беше рядко удоволствие да може да се приближи без страх до полицай.

— Седем — изръмжа униформеният.

— Благодаря. — Керн тръгна бавно по стълбите. Искаше му се да тича. Едва сега повярва, че всичко е истина.