Обичай ближния си [bg]
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Димант
- ISBN: 954-8472-72-4
- Переводчик: Борис Любенов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Обичай ближния си [bg]». Краткое содержание книги:
— Беглец ли? — попита той, като вдигна към Керн уморените си рибешки очи.
— Да.
— От Германия ли?
— Да. Днес пристигнах.
— Документи?
— Никакви.
Чиновникът кимна. Затвори ножчето и отвори тирбушона. Керн забеляза, че седефената дръжка има и пиличка за нокти. Чиновникът започна да изглажда внимателно с нея нокътя на палеца си. Керн зачака. Струваше му се, че нокътят на този уморен мъж пред него е най-важното нещо в света. Не смееше дори да си поеме дъх, за да не обезпокои и разсърди чиновника. Само скръсти незабелязано ръце зад гърба си.
Нокътят най-после бе изгладен. Чиновникът го прегледа самодоволно и вдигна глава.
— Десет дни — каза той. — Може да останеш десет дни, след това трябва да напуснеш страната.
Керн почувства, че напрежението отмина. Стори му се, че ще падне; в действителност само въздъхна дълбоко. Съвзе се бързо. Научил бе вече да се ползва от щастливия случай.
— Бих ви бил много признателен — каза той, — ако ми дадете две седмици.
— Не може. Защо?
— Очаквам да ми изпратят документите и се нуждая от постоянен адрес. След това искам да отида в Австрия.
Керн се боеше, че е провалил всичко в последната минута, но не можеше да се спре, след като бе започнал. Лъжеше ловко и бързо. Със същото удоволствие би казал и истината, но знаеше, че трябва да излъже. Чиновникът, от друга страна, знаеше, че трябва да повярва на тези лъжи, защото нямаше възможност да ги провери. Така и двамата бяха почти убедени, че говорят истината.
Чиновникът затвори шумно тирбушона и каза:
— Добре. Давам две седмици по изключение. Но след това няма да има никакво продължение.
Той взе един формуляр и започна да го попълва. Керн го гледаше като че ли е пишещ архангел. Просто не можеше да повярва на очите си. До последната минута очакваше, че чиновникът ще погледне в азбучника и ще открие, че Керн е бил вече два пъти в Прага. За да избегне тази опасност, той даде друго малко име и рождена дата. По този начин би могъл да поддържа винаги, че другият е брат му.
Но чиновникът беше толкова уморен, че не погледна нищо. Той бутна формуляра към Керн.
— Ето. Има ли още много отвън?
— Не, струва ми се. Когато дойдох нямаше никого.
— Чудесно.
Чиновникът извади кърпичката си и започна да лъска грижливо седефената дръжка на ножчето. Едва ли забеляза, когато Керн му благодари и се втурна навън, сякаш се боеше да не му отнемат разрешителното.
Едва след като излезе от сградата, той спря и се огледа. „Прекрасни небеса — помисли си развълнувано. — Прекрасни сини небеса! Върнах се, не ме затвориха, няма защо да се страхувам четиринайсет дни — цели четиринайсет дни и нощи, цяла вечност! Бог да благослови чиновника със седефеното ножче! Пожелавам му да си намери скоро друго, със скрит часовник и златни ножички.“
Пред входа до него стоеше полицай. Керн пипна разрешителното в джоба си, след това се приближи решително към полицая.
— Колко е часът? — попита той.
Имаше часовник, но за него беше рядко удоволствие да може да се приближи без страх до полицай.
— Седем — изръмжа униформеният.
— Благодаря. — Керн тръгна бавно по стълбите. Искаше му се да тича. Едва сега повярва, че всичко е истина.
Голямата чакалня на Комитета за подпомагане на бежанците беше препълнена. Но колкото и да е странно, изглеждаше празна. Посетителите седяха или стояха прави в полумрака като призраци. Почти никой не говореше.
Всеки бе разказал и повторил стотина пъти историята си. Сега оставаше само едно — да се чака. Това беше последната преграда срещу отчаянието.
Повече от половината бяха евреи. До Керн седеше блед мъж с крушовидна глава и кутия за цигулка на коленете. От другата му страна бе клекнало старче с белег на изпъкналото чело. То непрестанно сключваше и разделяше ръце. До него се бяха свили рус младеж и мургава девойка. Държаха се здраво за ръка, сякаш се страхуваха, че ако вниманието им отслабне и за миг дори, може да ги разделят един от друг. Те не се поглеждаха: очите им бяха зареяни някъде в пространството или в миналото, а и не изразяваха никакво вълнение. Зад тях седеше дебела жена, която плачеше безгласно. Сълзите се търкаляха по бузите и брадичката й върху роклята; тя не им обръщаше внимание и не правеше опит да ги спре. Ръцете й бяха отпуснати в скута.
В тази обстановка на мълчаливо примирение и мъка играеше дете. Шестгодишно момиченце с черна коса и блестящи очи. То подскачаше нетърпеливо и пъргаво из стаята. Най-после спря пред мъжа с крушовидната глава. Погледна го, после посочи сложената на коленете му кутия.