Обичай ближния си [bg]

Продължи неуверено напред, по-бързо, доколкото беше възможно да бърза, без да привлече вниманието. Блъсна един свински бут на масата на месаря и чу ругатните му, които напомняха биенето на барабан. Сви почти тичешком в друга алея и спря.

Видя, че жена му си тръгва от пазара. Тя вървеше много бавно. На ъгъла спря и се обърна. Дълго стоя така с наведена глава и широко разтворени очи. Вятърът развяваше дрехите й и ги обвиваше по-плътно около тялото й. Щайнер не знаеше дали го вижда. Не смееше да й направи знак, защото се боеше, че ще дотича при него. След известно време тя вдигна ръце и ги притисна до гърдите си. Погледна към него в измъчена, празна и сляпа прегръдка, с отворена уста и затворени очи. После се обърна бавно и потъна в сенчестата част на улицата.

След три дни Щайнер мина границата. Нощта беше ясна, ветровита, в небето плуваше мраморнобяла луна. Щайнер беше корав човек, но щом мина границата, се обърна, все още облян в студена пот, и прошепна като безумец името на жена си.

Той извади нова цигара. Керн му я запали.

— На колко си години? — попита Щайнер.

— Двайсет и една. Почти двайсет и две.

— Така! Почти двайсет и две. Не е шега, синко, нали?

Керн поклати отрицателно глава.

Щайнер помълча. После каза:

— На двайсет и една година аз воювах. Във Фландрия. И там не беше шега. Сегашното е сто пъти по-добро, разбираш ли?

— Да — обърна се Керн към него. — По-добре е от смъртта. Зная и това.

— Много нещо знаеш тогава! Малцина знаеха толкова преди войната.

— Преди войната! Преди столетие!

— Преди хилядолетие! — изсмя се Щайнер. — На двайсет и две години лежах във военна болница. Там научих нещо. Интересува ли те какво?

— Да.

— Добре. — Щайнер изпусна няколко кълба дим. — Не бях ранен тежко. Не много болезнена мускулна рана. Но до мен лежеше приятелят ми. Не кой да е приятел — моят приятел. Парче от шрапнел бе разкъсало корема му. Той лежеше и пищеше. Никакъв морфин, разбираш ли? Нямаше достатъчно и за офицерите дори. На втория ден беше така прегракнал, че можеше само да хърка. Молеше ме да го довърша. Бих изпълнил молбата му, ако знаех как да го сторя. На третия ден ни донесоха за обяд грахова чорба. Гъста чорба с бекон, каквато ядяхме преди войната. Дотогава ни бяха давали само някаква помия. Изядохме я. Бях-ме ужасно гладни. Докато сърбах сладко чорбата си като прегладнял вол, видях зад ръба на чинията лицето на приятеля ми със зяпнали устни, в предсмъртни мъки; след два часа умря. А аз ядях в това време и като че никога не бях вкусвал нещо по-вкусно.

Той помълча.

— Бил си ужасно гладен — каза Керн.

— Не, не е там работата! Въпросът е, че някой може да издъхва до теб, а ти не чувстваш това. Може да изпитваш състрадание, но мъката му не споделяш. Коремът ти е здрав и това е важно за теб. На половин метър от теб за някого светът свършва в предсмъртно хъркане, а ти не усещаш нищо. Това е световното нещастие. Запомни го, синко! Затова напредъкът е толкова бавен и всичко се връща толкова бързо назад. Смяташ ли, че е така?